Диана Габалдон - Каменният кръг

Исмаил изви вежди и трите вертикални белега се сближиха между тях.

— Ха! — каза отново. — Забрави това момче; то си отиде.

— Къде? — попита рязко Джейми.

Исмаил наклони глава настрани и го огледа внимателно.

— Тръгна с Личинката — каза той. — А там, дето тя отива, не можеш да идеш. Момчето си отиде — каза отново и някак окончателно. — Ти също си тръгваш, ти си умен човек. — Замълча и се заслуша. Барабан говореше някъде в далечината, вибрациите му се усещаха съвсем смътно в нощта.

— Другите ще дойдат скоро — каза Исмаил. — Аз не съм опасен, но не и те.

— Кои са другите? — попитах. Ужасът от срещата с лоа вече отминаваше и пак можех да говоря, макар че гърбът ми още тръпнеше от страх заради тъмната тръстика зад нас.

— Сигурно мароните — каза Джейми и погледна Исмаил. — Или пък вие?

Жрецът кимна церемониално.

— Така е. Чу ли Буаса? Неговата лоа ни благослови, ние тръгваме. — Посочи към колибите и тъмните хълмове зад тях. — Барабанът ги зове от хълмовете — тези, които са силни и могат да тръгнат.

Обърна се, явно разговорът беше приключил.

— Чакай! — извика Джейми. — Кажи ни къде отиде тя… госпожа Абърнати и момчето!

Раменете на Исмаил бяха покрити с крокодилска кръв.

— В Абандаве.

— Къде е това? — попита нетърпеливо Джейми. Аз го хванах за ръката.

— Аз знам къде е — казах и очите на Исмаил се отвориха широко от изумление. — Или поне знам, че е на Испаньола. Лоренц ми каза. Това е искала Гейли от него… да разбере къде е.

— Какво е? Град, село? Къде е? — Усещах как ръката на Джейми се напряга и вибрира от нетърпение да тръгне.

— Абандаве е магическо място — намеси се Исмаил, плътният му глас беше мек, сякаш се страхуваше да говори високо. Погледна ме отново. — Клотилда каза, че Личинката те е качила горе в стаята. Сигурно знаеш какво прави там?

— Малко. — Устата ми беше пресъхнала. Спомних си ръцете на Гейли, меки, пълни и бели, да подреждат камъните, докато тя говореше нехайно за кръв.

И сякаш чул ехото на тази мисъл, Исмаил внезапно пристъпи към мен.

— Питам те, жено… още ли кървиш?

Джейми потрепна до мен, но аз стиснах ръката му да стои мирен.

— Да. Защо? Какво общо има това?

Онисеегунът явно се смути; и погледна назад към колибите. В мрака зад него нещо ставаше; много тела се движеха напред-назад, носеха се гласове, тихи като шепота на тръстиката. Събираха се да тръгват.

— Ако жена кърви, убива магия. Ти кървиш, значи имаш женска сила и магия не ти действа. Само стари жени правят магия; омагьосват, викат лоа , разболяват, лекуват. — Огледа ме дълго и оценяващо, после поклати глава.

— Не отивай да правиш магия като Личинката. Тази магия ще я убие, но ще убие и теб. — Посочи зад себе си, към празната пейка. — Чу ли Буаса? Каза, че тя ще умре, три дни. Тя взе момчето, той умре. Ти тръгваш след тях, ти умреш.

Взираше се в Джейми и вдигна ръце пред него с кръстосани китки.

— Казвам ти, амики . — Отпусна ръцете си и ги раздели рязко, сякаш късаше невидимо въже. Обърна се внезапно и изчезна в мрака, където шумът от стъпки нарастваше, накъсван от бумтенето на тежки предмети.

— Свети Михаиле, пази ни — прошепна Джейми. Прокара ръка през косата си и червените кичури щръкнаха в потрепващата светлина. Огънят умираше бързо, нямаше кой да го поддържа.

— Познаваш ли това място, сасенак? Къде е отишла Гейли с Иън?

— Не, знам само, че е някъде далече в хълмовете на Испаньола и че през него тече поток.

— Тогава трябва да вземем Щерн — каза той решително. — Хайде! Момчетата са до реката с лодката.

Обърнах се да го последвам, но спрях в края на тръстиката, за да погледна назад.

— Джейми! Виж! — Зад нас бяха жаравата от огъня на егунгун и тъмния кръг от робски колиби. Зад тях на склона на хълма се белееше смътно Роуз Хол. А по-нататък, отвъд билото, небето сияеше в червено.

— Сигурно гори къщата на Хауи — каза той. Звучеше странно спокоен, безстрастен. Посочи наляво, към склона на планината, където сияеше малка оранжева точица. — А това трябва да е Туелветрис.

Барабанът шепнеше в нощта, нагоре и надолу по реката. Какво беше казал Исмаил? Барабанът ги зове от хълмовете — тези, които имат сили да тръгнат.

Малка колона роби идваше от колибите. Жените носеха бебета и вързопи, готварски съдове висяха от раменете им, а главите им бяха увити с бели тюрбани. Там беше и Маргарет Кембъл, също с тюрбан. Една млада жена я подкрепяше уважително.

Джейми я видя и пристъпи към нея.