Исмаил заговори. Беше свалил крокодилската глава. Тя лежеше на земята в краката му и очите ѝ тънеха в сенки.
— Ils sont arrivèes — каза тихо Исмаил. — Те идват. — Вдигна влажното си изтощено лице и се обърна към тълпата.
— Кой пита?
И сякаш в отговор, млада жена с тюрбан излезе напред, все още замаяна и олюляваща се, и коленичи на земята пред подиума. Сложи ръка върху една от дървените фигурки — грубо изображение на бременна жена.
Очите ѝ се вдигнаха с надежда и макар че не разпознах думите, които изрече, ми стана ясно какво пита.
— Ая, гадо — каза глас до мен, но не беше на Маргарет Кембъл. Беше глас на стара жена, пресеклив и висок, но уверено даде положителен отговор.
Младата жена ахна от радост и се просна по очи. Исмаил я побутна леко с крак; тя стана бързо и се върна в тълпата, като стискаше малката фигурка, клатеше глава и мърмореше: „Мана, мана“.
След това дойде млад мъж, който много приличаше на жената, сигурно ѝ беше брат. Клекна и докосна главата си, преди да заговори:
— Grandmère — каза той носово. Бабо?
Зададе въпроса си, като гледаше срамежливо към земята.
— Жената, която обичам, ще отвърне ли на любовта ми? — Клонката жасмин беше негова; той я държеше така, че тя докосваше босия му прашен крак.
Жената до мен се засмя, старият ѝ глас беше ироничен, но не и подигравателен.
— Certainment — отговори тя. — Отвръща; ама и на още трима. Намери друга; не толкоз щедра, но по-свястна.
Младият мъж се оттегли покрусен и беше заменен от по-възрастен.
Този заговори на африкански език, но с горчивина и докосна една от глинените фигурки.
— Сетато хойе — каза… кой? Гласът се беше променил. Този път беше мъжки, на зрял, но не възрастен мъж, който отговори на същия език с гневен тон.
Погледнах настрани и въпреки жегата от огъня усетих как по ръцете ми плъзва студ. Това вече не беше лицето на Маргарет. Чертите бяха същите, но очите светеха втренчени в мъжа, устите бяха стиснати мрачно и властно, а бледата шия се издуваше като на жаба от усилието да говори като онзи, който спореше с питащия.
„Те са тук“ — беше казал Исмаил. Наистина, те бяха тук. Той стоеше встрани мълчалив, но зорък, и видях как очите му спират за миг на мен, преди да се върнат към Маргарет. Или онова, което беше тя сега.
Те. Един по един хората се приближаваха, коленичеха и питаха. Някои говореха на английски, други на френски, или на робски наречия, чуваше се и африканската реч на изгубените им домове. Не можех да разбера всичко, но когато говореха на френски или английски, често започваха с уважителното „дядо“ или „бабо“, и веднъж с „лельо“.
Лицето и гласът на оракула до мен се променяха, докато „те“ бяха призовавани; мъже и жени, предимно старци или на средна възраст. Сенките им танцуваха по лицето ѝ с потрепването на огъня.
Понякога не ви ли се струва, че виждате неща в огъня? — Ехото на тихия ѝ глас се върна при мен — тъничък и детски.
Докато слушах, усетих как космите по тила ми настръхват, и за първи път разбрах какво бе довело Исмаил тук, въпреки риска да бъде заловен и отново поробен. Не приятелство, не любовта, не и преданост към другарите му, а власт.
Но каква цена си готов да платиш за властта да предсказваш бъдещето? Явно всякаква, като гледах възхитените лица на хората. Той се беше върнал за Маргарет.
Продължиха така още известно време. Не знаех колко дълго ще действа дрогата, но виждах, че някои лягат по земята и заспиват; други се оттегляха тихо в мрака на колибите и след време останахме почти сами. Около огъня имаше малцина, все мъже.
Всички бяха тихи и по увереното им поведението съдех, че са свикнали да вдъхват респект, поне сред робите. Те стояха на групичка и наблюдаваха случващото се, докато накрая последният, явно водачът, пристъпи напред.
— Те свършиха — каза на Исмаил и кимна към спящите форми около огъня. — Сега ти питай.
На лицето на Исмаил имаше само лека усмивка и все пак ми се стори нервен. Вероятно от близостта на другите мъже. В тях като че ли нямаше нищо заплашително, но изглеждаха сериозни и съсредоточени — не в Маргарет, а в Исмаил.
Най-сетне той кимна и се обърна към нея. По време на паузата лицето ѝ беше станало безизразно и пусто.
— Буаса — каза ѝ той. — Ела, Буаса.
Неволно се отдръпнах възможно най-далече на пейката, без да падна в огъня. Който и да беше Буаса — дойде веднага.
— Чувам. — Гласът беше дълбок като на Исмаил и би трябвало да е приятен. Но не беше. Един от мъжете отстъпи неволно назад.
Читать дальше