Диана Габалдон - Каменният кръг

При появата ни друг мъж се извърна рязко и каза нещо, което прозвуча като „Хау!“. Разговорите и смехът спряха, настана уважителна тишина.

Исмаил тръгна бавно към тях, крокодилската глава се хилеше. Огънят сияеше по лица и тела като полиран кехлибар и стопен карамел, тъмните очи бяха вперени в нас.

Близо до огъня имаше малка пейка, поставена на подиум от летви. Явно това беше почетното място, защото госпожица Кембъл тръгна право натам и ми посочи любезно да седна до нея.

Усещах погледите на хората, израженията им варираха от враждебни до предпазливо любопитни, но вниманието им бе насочено предимно към госпожица Кембъл. Когато огледах кръга от лица, бях смаяна колко странни ми се сториха. Това бяха лицата на Африка, чужди за мен; не лица като това на Джо, което само смътно пазеше печата на предците си, изличен от вековете европейска кръв. Черен или не, Джо Абърнати приличаше много повече на мен, отколкото на тези хора — различни до мозъка на костите си.

Мъжът с китарата я остави настрани, извади малко барабанче и го сложи на коленете си. Отстрани то беше покрито с някаква петниста животинска кожа; вероятно козя. Той започна да го потупва бавно с длани в полунакъсан ритъм, като биенето на сърце.

Погледнах към госпожица Кембъл, която седеше кротко до мен със събрани в скута ръце. Взираше се право напред, в подскачащите пламъци, и на лицето ѝ имаше лека, замечтана усмивка.

Тълпата се раздели и от нея излязоха две малки момиченца, които носеха голяма кошница. Дръжката ѝ беше покрита с бели рози, а капакът подскачаше нагоре-надолу от движенията на нещо вътре.

Момичетата оставиха кошницата в краката на Исмаил, като поглеждаха със страхопочитание гротескната му корона. Той сложи ръце на главите им и прошепна няколко думи, после ги освободи. Вдигнатите му длани проблеснаха стряскащо в бяло-розово, като пеперуди, издигащи се от къдравите глави на момичетата.

Досега зрителите бяха мълчали уважително. И продължиха да го правят, но се приближиха и започнаха да проточват вратове, за да видят какво ще стане. Барабанът заби по-бързо, но все така тихо. Една от жените държеше каменна бутилка, пристъпи напред и я подаде на Исмаил, после се сля отново с тълпата.

Исмаил вдигна бутилката и изля малко от течността на земята, внимателно описваше кръг около кошницата. Тя беше попритихнала, но пак заподскача, явно заради движението или силната миризма на алкохол.

Един мъж пъхна увита в парцали пръчка в огъня, докато те се запалиха и засияха в ярко червено. По знак от Исмаил той сведе факлата си към разсипания алкохол на земята. Чу се колективно възклицание, когато се появи огнен обръч, който лумна в синьо и изчезна веднага. От кошницата се чу силно кукуригане.

Госпожица Кембъл се размърда до мен и огледа с подозрение кошницата.

Сякаш кукуригането беше някакъв сигнал — и вероятно си беше, — защото се чу звук на нещо като флейта и шумът на тълпата се засили.

Исмаил се приближи до импровизирания подиум, на който седяхме, с червена кърпа в ръцете си. Върза я на китката на Маргарет и после отпусна нежно ръката ѝ в скута.

— О, това е моята кърпичка! — възкликна тя, после почти несъзнателно вдигна ръка и обърса носа си с китка.

Но като че ли никой не забеляза. Всички гледаха Исмаил, който стоеше пред тълпата и говореше на непознат за мен език. Петелът в кошницата изкукурига отново, а белите рози по дръжката се тресяха от усилията му.

— Наистина ми се ще да не го прави — каза Маргарет Кембъл сприхаво. — Ако го направи още веднъж, ще станат три пъти, а е на лош късмет, нали?

— Така ли? — Исмаил сега изливаше останалия алкохол в кръг около подиума. Надявах се, че огънят няма да я стресне.

— О, да, Арчи така казва: „Преди петелът да пропее три пъти, ти ще ме предадеш.“ Арчи все казва, че жените винаги са предателки. Така ли е, как мислиш?

— Зависи от гледната точка — промърморих, докато гледах какво става. Госпожица Кембъл като че ли не забелязваше люлеенето и припяването на робите, музиката, мърдащата кошница и Исмаил, който събираше някакви малки неща, които хората от тълпата му подаваха.

— Гладна съм — каза тя. — Дано чаят дойде скоро.

Исмаил чу това. За мое удивление той посегна в една от кесийките на кръста си и извади малко вързопче. Оказа се, че в него има очукана порцеланова чаша, по ръба ѝ още се виждаха останки от златно листенце. Сложи я церемониално в скута ѝ.

— О, браво — възкликна щастливо Маргарет и запляска с ръце. — Сигурно ще има и бисквити.