Диана Габалдон - Каменният кръг

Мъжете с коловете се приближиха по заповед на водача си. Усетих как почти приятното сковаване на шока се разстила в мен и в това ми състояние дори не ми се стори изненадващо, че водачът е Исмаил.

— Хуве! — каза той и направи резки жестове с дланите нагоре, за да подчертае думите си. Двама от мъжете бяха пъхнали коловете под търбуха; а трети успя да нанесе добър удар покрай мятащата се глава и заби кола си в гърдите.

— Хуве! — извика отново Исмаил и тримата напънаха силно коловете. С пльокащ звук влечугото се преобърна и се стовари по гръб, коремът му внезапно блесна бял на светлината на факлите.

Мъжете с факлите пак се разкрещяха и ушите ми писнаха. После Исмаил им каза нещо, протегнал ръка с дланта нагоре. Не разбрах думата, но като нищо можеше да е „скалпел“. Интонацията — и резултатът — бяха същите.

Един от факлоносците бързо извади нож от препаската си и го сложи на дланта на водача. Исмаил се обърна и заби върха на ножа дълбоко в гърлото на крокодила, точно където люспите на челюстта се свързваха с врата.

Кръвта плисна черна. Всички мъже отстъпиха на безопасно разстояние и загледаха предсмъртната ярост на огромното влечуго с респект и дълбоко задоволство. Исмаил се изправи, ризата му беше бяло петно на фона на тръстиките; за разлика от останалите, той бе напълно облечен, но бос, а от колана му висяха малки кожени кесийки.

Вероятно заради някакъв номер на нервната система аз през цялото време се бях задържала права. Настойчивите съобщения от краката ми най-сетне стигнаха до мозъка и седнах внезапно в калта с издуващи се поли.

Движението ми привлече вниманието на Исмаил, който се обърна към мен с широко отворени очи. Другите мъже също се обърнаха и се чуха няколко изумени коментара на различни езици.

Аз не обръщах много внимание. Крокодилът още дишаше, на мъчителни, къркорещи хрипове. Аз също. Очите ми бяха втренчени в дългата люспеста глава, окото с продълговатата зеница сияеше в зеленикавозлатно като турмалин и ми отвръщаше със странно безразличен поглед. Обърнатата надолу зъбата уста все още изглеждаше ухилена.

Калта беше хладна и гладка под бузата ми, черна като гъстата струя, която течеше между люспите на влечугото. Сега тонът на въпросите и коментарите се беше променил, звучеше тревожно, но аз не ги слушах.

Всъщност не изгубих съзнание; помня смътно движение на тела и проблясваща светлина, и как нечии ръце ме вдигнаха. Разговаряха развълнувано, но аз улавях само по някоя дума. Неясно си помислих, че трябва да им кажа да ме оставят и да ме завият с нещо, но езикът ми не работеше.

Листа бръсваха лицето ми, докато моят ескорт си пробиваше път през захарната тръстика; сякаш минаваш през царевичак, който няма кочани, само стъбла и шумящи листа. Мъжете вече не говореха; шумът от преминаването ни заглушаваше дори стъпките.

Когато излязохме на поляната до робските колиби, аз дойдох на себе си. Бях само леко ожулена и не усещах болка, но реших, че не е нужно да оповестявам този факт. Останах със затворени очи и отпусната, докато ме носеха към една от колибите. Борех се с паниката и се надявах да измисля някакъв план, преди да бъда принудена да се събудя официално.

Къде бяха Джейми и останалите, за бога? Ако всичко беше минало добре — или пък зле — какво щяха да правят, когато стигнат до пристана и разберат, че не съм там и има следи — следи ли, всичко беше плувнало в кръв — от борба!

Ами нашият приятел Исмаил? Какво правеше той тук, по дяволите? В едно бях сигурна — не беше добър в готвенето.

От отворената врата долитаха весели гласове и миризма на алкохол — не ром, нещо по-грубо и смрадливо, — смесена с благоухания на пот и варен ямс. Открехнах единия си клепач и видях отразения блясък на огъня по отъпканата земя. Сенки се движеха пред отворената врата; нямаше как да си тръгна незабелязано.

Последва радостен вик и всички фигури внезапно изчезнаха, според мен по посока на огъня. Вероятно правеха нещо на крокодила, който беше пристигнал заедно с мен, олюлявайки се с главата надолу от коловете на ловците.

Превъртях се предпазливо на колене. Дали можех да се измъкна, докато бяха заети с онова, което правеха? Ако успеех да стигна до най-близкото поле със захарна тръстика, вероятно щях да мога да се скрия там, но нямах никаква представа как да се добера до реката сама и в пълен мрак.

Дали да не тръгна към голямата къща с надеждата да срещна Джейми и спасителния отряд? Потреперих леко при мисълта за къщата и дългия, притихнал салон. Но ако не тръгнех към къщата или към лодката, как щях да ги открия в безлунна нощ?