Диана Габалдон - Каменният кръг

Аз не мислех така. Исмаил нареждаше покрай подиума предметите, които му даваха хората. Няколко малки кокалчета с резки по тях, клонка жасмин, две или три груби дървени фигурки, всяка увита с парченце плат. Имаха и малки косички, залепени с глина за главите.

Исмаил заговори отново, факлата беше сведена и внезапно около подиума лумна син пламък. Когато отслабна, остави миризма на изгоряла земя и бренди. Исмаил отвори кошницата и извади петела.

Той беше голяма, здрава птица с черни пера, които блестяха на светлината. Бореше се диво и издаваше пронизителни крясъци, но го държаха здраво, а краката му бяха увити с парче плат. Исмаил се поклони ниско, каза нещо и го подаде на Маргарет.

— О, благодаря — възкликна тя.

Петелът източи шия, обичките му бяха станали яркочервени от вълнение, и изкукурига пронизително. Маргарет го разтърси.

— Гадна птица! — скара му се тя, вдигна го до устата си и го захапа точно зад главата.

Чух пукането на костите и лекото ѝ сумтене, когато тя се дръпна назад, за да откъсне главата на нещастния петел.

После стисна все още потрепващото телце до гърдите си и започна да му гука:

— Е, няма нищо, спокойно, скъпи — докато кръвта шуртеше и се изливаше в чашата и по роклята ѝ.

Тълпата първо беше извикала, а сега стоеше неподвижно и гледаше. Флейтата също притихна, но барабанът биеше много по-силно.

Маргарет хвърли пресушеното телце настрани и едно момче се стрелна напред, за да го вземе. Тя изтръска разсеяно кръвта от полата си и взе чашата с почервеняла ръка.

— Първо гостите — каза любезно. — Една бучка захар или две, госпожо Малкълм?

За щастие не се наложи да отговарям, защото Исмаил пъхна груба рогова чаша в ръцете ми и ми даде знак да пия от нея. Като се имаше предвид алтернативата, аз я вдигнах към устата си без колебание.

Беше прясно дестилиран ром, остър и достатъчно силен, за да ощави гърлото, и аз се задавих с хриптене. Към носа ми се надигна миризмата на някаква билка; бяха сложили нещо в рома, или го бяха киснали в него. Беше леко стипчиво, но не неприятно.

Хората започнаха да си предават същите чаши като моята. Исмаил ми направи рязък жест да пия. Послушно вдигнах чашата, но само плиснах течността към устните си, без да отпивам. Каквото и да ставаше тук, струваше ми, че трябва да остана с бистра глава.

До мен госпожица Кембъл отпиваше деликатно от очуканата си чаша. Усещането за очакване сред хората нарастваше. Те започнаха да се полюляват и една жена запя — ниско и дрезгаво, гласът ѝ беше като контрапункт на барабана.

Върху лицето ми падна сянката на крокодилската глава и аз вдигнах очи. Исмаил също се олюляваше леко напред-назад. Бялата му риза без яка беше опръскана с черни точици по раменете от кръвта и лепнеше по гърдите му от пот. Внезапно си помислих, че крокодилската глава сигурно тежи поне петнайсет килограма — огромна тежест; мускулите на врата и раменете му се бяха изопнали от усилието.

Той вдигна ръце и започна да пее. Някаква тръпка се плъзна по гръбнака ми и се сви в основата му, там, където трябваше да е опашката. Сега, когато не виждах лицето му, сякаш наистина слушах гласа на Джо; дълбок и меден, с мощ, която привличаше вниманието. Ако затворех очи, това щеше да е Джо, с блещукащи очила и просветващ златен зъб в усмивката.

После пак отворих очи и почти се изненадах, когато видях зловещата усмивка на крокодила и огъня в златистозелените жестоки очи. Устата ми беше пресъхнала, ушите ми жужаха.

Определено приковаваше вниманието; нощта около огъня беше пълна с очи; големи, черни и блестящи; тихи стонове и викове бележеха паузите в песента.

Затворих очи и разклатих силно глава. Хванах се за ръба на дървената пейка, за да усетя грубата ѝ реалност. Знаех, че не съм пияна; но билката в рома беше силна. Усещах как пълзи като змия из кръвта ми, стисках здраво очи и се борех с нея.

Не можех да запуша ушите си обаче, нито да спра издигащия се и затихващ глас.

Не знам колко време е минало. Дойдох на себе си със сепване, внезапно осъзнала, че барабанът и пеенето са спрели.

Около огъня цареше абсолютна тишина. Чувах тихото пърхане на пламъците и шумоленето на листата на захарната тръстика заради вятъра; както и бързото топуркане на плъх по сламения покрив на колибата зад мен.

Опиатът още беше в кръвта ми, но ефектът му отслабваше; усещах как съзнанието ми се избистря. Но същото не можеше да се каже за хората в тълпата; очите им бяха приковани в една точка и не примигваха, като стена от огледала, и внезапно си спомних за вуду легендите от моето време — за зомбита и хунганите , които ги създават. Какво беше казала Гейли? Във всяка легенда има малко истина.