Диана Габалдон - Каменният кръг

— Мисля, че ще е най-добре… — започнах и тогава той скочи към мен.

Пръстът ми стисна спусъка по рефлекс. Откатът беше много силен, оръжието подскочи в ръката ми, малкото облаче дим се завъртя покрай лицето ми и очите ми се насълзиха.

Не го бях уцелила. Бях го стреснала, но сега лицето му започваше да изглежда доволно. Без да каже нищо, бръкна в палтото си и извади метална кутия, дълга шест инча. От единия ѝ край се подаваше бяла рогова дръжка.

Забелязвах всичко с ужасяващата яснота, характерна за кризите — от резката в края на острието, когато го извади от ножницата, до аромата на розите, които беше настъпил, докато вървеше към мен.

Нямаше къде да бягам. Стегнах се да се защитавам, но знаех, че е безсмислено. Пресният белег от сабята на пирата още ме болеше и при това напомняне за предстоящото плътта ми се сгърчи. Нещо синьо просветна в периферното ми зрение и чух едно сочно пук , сякаш някой пуска диня от голяма височина. Преподобният се обърна бавно на пета с широко отворени очи и пребледняло лице. В този миг приличаше на Маргарет. После падна.

Падна внезапно, не протегна ръка да се задържи. Една от масичките полетя и пръсна потпури и полирани камъни. Главата на преподобния се удари в пода до краката ми, отскочи леко и остана неподвижна. Отстъпих конвулсивно назад и се притиснах в стената.

На темето му имаше ужасяваща вдлъбнатина. Лицето му промени цвета си пред очите ми, избеляваше от червеното на гнева към белезникаво бяло. Гърдите му се надигнаха, спаднаха, застинаха, и пак се надигнаха. Очите бяха отворени; устата също.

— Це-ми тук, Първа съпруго? — Китаецът прибра торбата с каменните топчета в ръкава си.

— Да, тук е… навън. — Махнах неопределено към верандата. — Какво… той… ти наистина ли…? — Усещах как вълните на шока пълзят по мен и се опитвах да ги отблъсна, затворих очи и поех дълбоко дъх.

— Ти ли беше? — попитах със затворени очи. Ако щеше да ми прави дупка на главата, не исках да гледам. — Той истината ли каза? Ти ли издаде мястото на срещата при Арброут на сър Пърсивъл? Кой му каза за Малкълм и за печатницата?

Не последва нито отговор, нито движение, и след миг отворих очи. Той стоеше там и гледаше преподобния Кембъл.

Арчибалд Кембъл лежеше неподвижно като мъртвец, но още не беше мъртъв. Черният ангел обаче идваше; кожата му вече имаше познатия зеленикав оттенък на умиращите. Все пак дробовете му работеха, поемаха въздух със свистене.

— Значи не е бил англичанин — казах аз. Ръцете ми бяха влажни и аз ги обърсах в полите си. — Английско име . Уилъби.

— Не Уилъби — каза той рязко. — Аз И Тиен Чо!

— Защо! — почти изкрещях. — Погледни ме, проклет да си! Защо?

И той наистина ме погледна. Очите му бяха черни и кръгли като топчета, но бяха изгубили блясъка си.

— В Китай… има… приказки. Пророчество. Че един ден духове дойдат. Всеки страхува духове. — Кимна веднъж, два пъти, после се загледа пак във фигурата на пода.

— Аз напуснал Китай да се спаси. Дълго се будил… вижда духове. Около мен все духове — каза тихо. Най-големият дух идва… ужасно бяло лице, най-ужасно, коса от огън. Аз мислил изяде душата ми. — Очите му бяха втренчени в преподобния; но сега ги вдигна към лицето ми — бяха някак далечни и неподвижни, като застояла вода.

— Аз прав — каза просто и кимна пак. Не си беше бръснал главата наскоро, но скалпът под наболата черна коса сияеше на светлината от прозореца. — Той изял моя душа, Це-ми. Аз вече не И Тиен Чо.

— Той ти спаси живота.

Той пак кимна.

— Знам. По-добре умрял. По-добре умрял, а не да бъде Уилъби. Уилъби! Пфу! — Извърна се и се изплю. Лицето му се сгърчи от внезапен гняв. — Той говори мои думи, Це-ми! Той изяжда моя душа! — Пристъпът като че ли премина така бързо, както се появи. Беше се изпотил, макар че в стаята не беше чак толкова горещо. Прокара трепереща ръка по лицето си и избърса влагата от него. — Видял един мъж в кръчма. Питал за Мак-Ду. Аз пиян — каза той безстрастно. — Иска жена, жена не идва… смее се, казва жълт червей, сочи… — Махна към предницата на панталоните си. Поклати глава и плитката му изшумоля тихо по коприната.

— Няма значение какво прави гуао-фей ; за мен все едно. Аз пиян — каза отново. — Човек-дух търси Мак-Ду, пита дали знае. Казва да, знае Мак-Ду. — Сви рамене. — Не важно какво казва аз.

Той пак се втренчи в свещеника. Видях как тесните черни гърди се надигат бавно, спадат… надигат се отново, спадат… и застиват. В стаята стана съвсем тихо; хриптенето спря.