Диана Габалдон - Каменният кръг

Но къде би отишла? Може би в Шотландия, за да се забърка с някой наследник на Ловат? Не, тя смяташе пак да мине през каменния кръг; поне това ми стана ясно от разговора с нея. Подготвяше се, събираше всичко необходимо… взе съкровището от острова на силките… и попълваше проучванията си.

Взирах се в документа с ужас и смайване. Родословното дърво, разбира се, стигаше само до настоящето. Дали Гейли знаеше кои са наследниците на Ловат в бъдещето?

Вдигнах глава да задам въпрос на преподобния Кембъл, но думите замръзнаха на устните ми. На вратата към верандата стоеше господин Уилъби.

Дребният китаец явно беше преживял доста трудности; копринената пижама беше разкъсана и мръсна, а кръглото му лице бе изпито от глад и умора. Очите му минаха по мен само за миг; защото вниманието му беше насочено към преподобния Кембъл.

— Най-свят човек — каза той с тон, какъвто не бях чувала от него досега; грозен и подигравателен.

Преподобният се завъртя така бързо, че удари с лакът една ваза: вода и жълти рози се посипаха по писалището и документите се намокриха. Преподобният изкрещя от гняв, грабна ги и започна да ги тръска трескаво, за да махне водата, преди да е размазала мастилото.

— Видя ли какво направи, противен езичнико! Убиец!

Господин Уилъби се засмя, но не с обичайния си писклив кикот — а тихо и гърлено. Не ми се стори особено развеселен.

— Убиец? — Поклати бавно глава напред-назад, без да откъсва поглед от преподобния. — Не аз, свят човек. Ти убиец.

— Махай се! — изсъска Кембъл. — Не бива да припарваш до къщата на дама.

— Аз те знам. — Гласът на китаеца беше равен и спокоен, а погледът му не потрепваше. — Аз видял. Видял те в червена стая с жена, която се смее. Видял и с мръсни курви в Шотландия. — Той много бавно вдигна ръката си към гърлото и я прокара по него като острие. — Ти убива доста често, свят човек, май.

Преподобният Кембъл пребледня, дали от шок или от гняв, не знам. Аз също бях пребледняла… от страх. Навлажних сухите си устни и се насилих да заговоря:

— Господин Уилъби…

— Не Уилъби. — Не ме погледна, поправи ме почти безразлично. — Аз съм И Тиен Чо.

В търсене на изход от ситуацията, умът ми абсурдно се зачуди дали трябва да го нарека „господин И“ или „господин Чо“?

— Махай се веднага! — Явно преподобният беше пребледнял от гняв. Пристъпи към дребния китаец със стиснати юмруци. Господин Уилъби не помръдна, не изглеждаше смутен от високия свещеник.

— Най-добре ти тръгва, Първа съпруго — каза ми тихо. — Свят човек харесва жени… не с пишка. С нож.

— Глупости! — сопна се преподобният. — Пак повтарям… махай се! Или ще…

— Просто не мърдайте, ако обичате, преподобни Кембъл — казах аз. И с треперещи ръце измъкнах от джоба си пищова, който Джейми ми беше дал, и го насочих към него. За моя изненада Кембъл наистина застина и се втренчи в мен така, сякаш ми беше пораснала още една глава.

Никога не бях държала оръжие; усещането беше странно опияняващо въпреки начина, по който се тресеше дулото. И в същото време нямах никаква представа какво да направя.

— Господин… — предадох се и използвах всичките имена. — И Тиен Чо. Видя ли преподобния с госпожа Алкът на бала на губернатора?

— Видях как убива нея — каза спокойно И Тиен Чо. — По-добре стреля, Първа съпруго.

— Не ставай смешен! Скъпа моя, госпожо Фрейзър, нали не вярвате на този дивак, който е… — Преподобният се обърна към мен, опита се да възприеме изражение на превъзходство, но то беше осуетено от малките капки пот, които бяха избили по челото му.

— Мисля, че му вярвам — казах аз. — Бяхте там. Видях ви. Бяхте и в Единбург, когато убиха последната проститутка там. Нели Коудън каза, че живеете в Единбург от две години; оттогава са започнали убийствата на Демона. — Спусъкът беше хлъзгав под показалеца ми.

— И той живее там оттогава! — Лицето на преподобния вече не беше бледо, а започваше да почервенява. Кимна рязко към китаеца. — Ще приемете думата на човека, който предаде съпруга ви?

— Кой?

— Той! — Гласът му стана дрезгав от гнева. — Това извратено създание предаде Фрейзър на сър Пърсивъл Търнър. Сър Пърсивъл ми каза!

Едва не изпуснах оръжието. Всичко се случваше твърде бързо за мен. Отчаяно се надявах Джейми и хората му да са открили Иън и да са се върнали до реката… със сигурност щяха да дойдат в къщата, ако не се появях на срещата.

Вдигнах малко пищова, смятах да кажа на преподобния да тръгне по прохода към кухнята; не се сетих за друго, освен да го заключа в някой от килерите.