Диана Габалдон - Каменният кръг

— Иън! — изсъсках колкото силно посмях. — Иън!

Фигурата се сепна, отблъсна назад стола и се изправи бързо, като примигваше към сенките.

— Господи!

— Госпожо Малкълм? — изуми се преподобният Арчибалд Кембъл.

Преглътнах и се опитах да разкарам сърцето си от гърлото. Преподобният изглеждаше не по-малко изплашен от мен, но само за миг. После чертите му се изопнаха и той направи крачка към вратата.

— Какво правите тук?

— Търся племенника на съпруга си — отвърнах; нямаше смисъл да лъжа, а и вероятно той знаеше къде е Иън. Огледах бързо стаята, но беше празна. Само една малка лампа на писалището светеше.

— Къде е госпожа Абърнати?

— Нямам представа — смръщи се той. — Като че ли е заминала. Как така племенника на съпруга ви?

— Заминала ли? Къде е отишла?

— Не знам. — Той се смръщи и горната му устна се издаде като човка над долната. — Нямаше я, когато станах тази сутрин — както и всички слуги, очевидно. Няма що, чудесно се отнася с поканен гост!

Отпуснах се леко въпреки тревогата си. Поне нямаше опасност да налетя на Гейли. Мислех, че мога да се справя с преподобния Кембъл.

— О… Е, наистина изглежда малко негостоприемно. Сигурно не сте виждали момче на около петнайсет години, много високо и слабо, с гъста тъмнокафява коса? Не, така си и мислех. Е, тогава ще тръгвам…

— Спрете! — Хвана ме за ръката и аз спрях изненадана и притеснена от силата на хватката му.

— Как е истинското име на съпруга ви? — попита той.

— Ами… Алегзандър Малкълм — казах и се задърпах от него. — Знаете го.

— Да. И как така, когато описах и вас, и съпруга ви на госпожа Абърнати, тя ми каза, че фамилното ви име е Фрейзър… че съпругът ви всъщност е Джеймс Фрейзър?

— О… — Поех дълбоко дъх, опитвах се да измисля нещо правдоподобно, но не успях. Не ме биваше да лъжа така бързо.

— Къде е съпругът ти, жено? — попита той.

— Виж какво — казах и се опитах да се откопча от ръката му, — много бъркаш за Джейми. Той няма нищо общо със сестра ти, сам ми го каза. Той…

— Говорила си му за Маргарет? — Стисна ме още по-силно. Аз изсумтях от болка и засилих опитите да се освободя.

— Да. Каза, че не бил той… не него е отишла да види на Калоден. Бил е негов приятел Юън Камерън.

— Лъжеш — каза той рязко. — Или той лъже. Но няма значение. Къде е той? — Разтърси ме леко и аз се дръпнах силно. Най-сетне успях да се откопча от хватката му.

— Казвам ти, че няма нищо общо със сестра ти! — Отстъпвах назад, чудех се как да се измъкна от него, без да хукне да търси Джейми из плантацията и да вдигне шум до небето, който ще привлече нежелано внимание към спасителната акция. Осмина мъже бяха достатъчни да надвият Херкулес, но не чак да се оправят със стотина роби.

— Къде е? — попита той, като пристъпваше напред, втренчен в мен.

— В Кингстън! — Озърнах се настрани; бях близо до френските прозорци към верандата. Реших, че ще успея да се измъкна, но после какво? Щеше да стане по-зле, ако хукнеше из плантацията.

Погледнах пак към преподобния, който ме гледаше със съмнение. И тогава най-сетне мозъкът ми регистрира онова, което бях видяла на верандата. Завъртях се бързо.

Наистина беше там. На перилата бе кацнал голям бял пеликан с извърната глава и заровена в перата човка. Пин Ан блещукаше като сребро на фона на нощта в смътната светлина от прага.

— Какво има? — попита преподобният Кембъл. — Кой е там? Кой е там?

— Просто една птица — обърнах се към него. Сърцето ми биеше в странен ритъм. Господин Уилъби трябваше да е наблизо. Пеликаните се срещаха често до устията на реките и по крайбрежието, но никога не бях виждала пеликан така навътре в сушата. Но ако господин Уилъби наистина се спотайваше наблизо, какво трябваше да сторя аз?

— Много се съмнявам, че съпругът ти е в Кингстън — каза преподобният, присвил очи с подозрение. — Обаче, ако е там, вероятно ще дойде тук да те вземе.

— О, не!

— Не — повторих възможно най-убедително. — Джейми няма да дойде тук. Дойдох сама, на гости на Гейли… госпожа Абърнати. Съпругът ми очаква да се върна чак другия месец.

Не ми повярва, но и нищо не можеше да направи. Сви уста като кокошо дупе и я отвори колкото да попита:

— Значи си отседнала тук?

— Да. — Бях доволна, че познавам достатъчно добре разположението на плантацията, за да мина за гостенка. Щом слугите ги нямаше, никой нямаше да каже, че не съм, нали?

Той ме погледа още малко с присвити очи. После челюстта му се стегна и кимна намусено.