Диана Габалдон - Каменният кръг

Много добре помнех тази снимка; на нея Бриана беше вече голяма, седеше на камък пред лагерен огън. Беше свила колене, с опрени на тях лакти, и гледаше право в обектива, но без да съзнава присъствието му. Лицето ѝ беше замечтано и озарено от огъня, косата се развяваше назад.

— Гейли я е взела. Намери снимките в палтото ти, докато бях в кухнята, и аз ги прибрах от нея. Сигурно я е откраднала.

— Проклета жена! — Джейми се извърна рязко, за да погледне към пътеката. В очите му блестеше гняв. Ръката му стискаше здраво снимките. — За какво ѝ е?

— Вероятно я е взела просто така — казах аз, но ужасът не си отиваше. — Какво би могла да направи с нея все пак? Не може да я покаже на никого… кой идва тук?

И сякаш в отговор на въпроса ми, Джейми вдигна внезапно глава и ме хвана за ръката, за да замълча. Малко под нас през растителността се виждаше един завой на пътеката — тънка жълта кална ивица. По нея приближаваше конник — облечен в черно, дребен и тъмен като мравка в далечината.

Тогава си спомних думите на Гейли: Очаквам посетител. А по-късно. — Свещеникът каза, че ще дойде в четири.

— Това е някакъв свещеник. Тя каза, че го очаква.

— Това е Арчи Кембъл, ето кой е — рече мрачно Джейми. — Къде отива, по дяволите… или вероятно не бива да използвам точно този израз за госпожа Дънкан.

— Сигурно идва да прогони демоните от нея — предположих с нервен смях.

— Тогава го чака доста работа. — Ъгловатата фигура изчезна сред дърветата, но изминаха няколко минути, преди Джейми да реши, че е безопасно.

— Какво си планирал за Иън? — попитах, щом се върнахме на пътеката.

— Ще ми трябва помощ — отговори той рязко. — Мисля да дойда по реката с Инес, Маклауд и останалите. Там има пристан, не е далече от рафинерията. Ще оставим лодката, ще слезем на брега и ще се оправим с Херкулес — и с Атлас, ако смята да прави проблеми, — ще отворим избата, грабваме Иън и се омитаме. След два дни няма да има луна — ще ми се да беше по-скоро, но вероятно ще ни отнеме толкова време да намерим лодка и оръжия.

— И с какво ще платим? — попитах направо. Разходите за нови дрехи и обувки бяха коствали голяма част от дела на Джейми от печалбата от гуаното. С останалото щяхме да се изхранваме няколко седмици и вероятно да наемем лодка за ден-два, но нямаше да стигне за много оръжия.

На острова не се произвеждаха нито мечове, нито пищови; всички оръжия се внасяха от Европа и поради това бяха много скъпи. Двата пищова на капитан Рен бяха у Джейми; шотландците имаха само рибарски ножове и саби — недостатъчни за въоръжено нападение.

Той направи гримаса и ме погледна косо.

— Ще трябва да помоля Джон за помощ — каза простичко. — Да не го ли правя?

Помълчах малко, после кимнах в съгласие.

— Май ще се наложи. — Не ми харесваше, но не беше до харесване; ставаше дума за живота на Иън. — Само че искам едно…

— Да, знам — рече той примирено. — Искаш да дойдеш с мен, нали?

— Да — усмихнах се. — Все пак Иън може да е наранен или болен, или…

— Да, добре идваш! — каза с неохота. — Но ми направи една малка услуга, сасенак. Много се постарай да не те убият или нарежат на парчета, става ли? Знам, че ще ти е трудно.

— Ще се опитам — отвърнах уклончиво. Приближих коня си до неговия и продължихме към Кингстън през капещите дървета.

Нощем по реката имаше изненадващо много трафик. Лоренц Щерн, който бе настоял да ни придружи, ми каза, че повечето плантации по хълмовете използват реката като основна връзка с Кингстън и пристанището; пътищата бяха или опасни, или не съществуваха, погълнати от гъстата растителност при всеки дъждовен сезон.

Очаквах реката да е пуста, но подминахме две малки лодки и една баржа, поели по течението, докато бавно пълзяхме нагоре. Баржата, огромна тъмна форма, отрупана с бъчви и бали, ни подмина като черен айсберг — гигантски, прегърбен и страховит. Ниските гласове на робите на греблата говореха на непознат език.

— Беше много мило, че дойдохте, Лоренц — каза Джейми. Нашата лодка беше малка, открита, с една мачта, и едва събираше Джейми, мен и шестимата шотландски контрабандисти, че и Щерн. Въпреки това бях благодарна за компанията на Щерн; в него имаше нещо стабилно и флегматично, което действаше много успокояващо.

— Е, ще призная, че съм любопитен — каза той, като дръпна предницата на ризата си, за да охлади потното си тяло. В мрака го виждах само като движещо се бяло петно. — Вече съм срещал тази дама.