Диана Габалдон - Каменният кръг

Потиснах порива да попитам как точно различават пола на рубините, но казах:

— Не вършат работа за какво ?

— За пътуването — каза тя и ме погледна с любопитство. — През камъните. Защитават те от… каквото има там. — Очите ѝ потъмняха леко при мисълта за прехода през времето и аз осъзнах, че се страхува до смърт от него. Нищо чудно — аз също.

— Ти кога дойде? Първия път? — Взираше се напрегнато в очите ми.

— От 1945 в 1743, ако това ме питаш. — Не исках да ѝ казвам твърде много; все пак любопитството ми надделяваше. Тя беше права за едно; с нея бяхме различни. Може би никога вече нямаше да имам възможност да говоря с човек, който знае онова, което знаеше тя. А и колкото по-дълго я ангажирах в приказки, толкова по-дълго Джейми щеше да търси Иън.

— Хм. — Тя изсумтя доволно. — Достатъчно близо. Според легендите на планинците са двеста години… когато човек заспи в кръг на феи и накрая танцува цяла нощ със Стария народ; обикновено се връща двеста години по-късно.

— Но ти не си го направила. Ти дойде от 1968 година, но беше в Крейнсмюир няколко години преди мен.

— Да, пет години. — Кимна разсеяно. — Ами заради кръвта.

— Кръвта?

— Жертвоприношението — каза ми, внезапно изнервена. — То ти дава по-голям обхват. И поне малко контрол, така че имаш някаква представа колко назад ще се върнеш. Как изобщо си минала три пъти без кръв?

— Ами… просто минах. — Нуждата да разбера възможно най-много ме накара да добавя и малкото, което знаех: — Мисля… мисля, че помага, ако се концентрираш върху определен човек от времето, в което искаш да отидеш.

Очите ѝ станаха почти кръгли от интерес.

— Наистина — каза тихо. — Сега като се замисля. — Поклати бавно глава. — Хм. Може и така да е. И все пак камъните също би трябвало да свършат работа; правят се различни фигури с различните камъни.

Тя извади още една шепа сияещи камъни от джоба си и ги пръсна по дървената повърхност.

— Защитните камъни са на върховете на пентаграмата — обясни тя, задълбочена в тях, — но вътре правиш модела с други камъни, зависи накъде искаш да отидеш и колко далече. После слагаш линия от живак между тях, и го палиш, докато изричаш заклинанието. И, разбира се, рисуваш пентаграма с диамантен прах.

— Разбира се — повторих заинтригувана.

— Усещаш ли? — погледна нагоре за миг, като душеше въздуха. — Не си предполагала, че имат миризма, нали? Но имат, когато ги стриеш на прах.

Вдишах дълбоко и като че ли наистина усетих слаба, непозната миризма сред тази на сушените билки. Беше суха, приятна и неопределима — миризмата на скъпоценни камъни.

Тя вдигна един и извика тихичко от радост.

— Този! Този ми трябва; не можах да намеря такъв на островите и накрая се сетих за кутията, която оставих в Шотландия. — Камъкът, който държеше, беше някакъв черен кристал; светлината от прозореца минаваше през него и все пак той блестеше като парче черен кехлибар между пръстите ѝ.

— Какво е това?

— Адамант; черен диамант. Старите алхимици са го използвали. Книгите казват, че ако носиш адамант, ще ти помогне да изпиташ радост във всичко. — Тя се засмя, кратко и остро, без обичайния си момичешки чар. — Ако нещо може да ти донесе радост в този проход през камъните, искам го!

Вече започваше да ми просветва, макар и със закъснение. В своя защита ще кажа, че едновременно слушах Гейли и надавах ухо за някакъв шум от завръщането на Джейми.

— Искаш да се върнеш? — попитах възможно най-небрежно.

— Може би. — Лека усмивка заигра в ъгълчетата на устните ѝ. — Сега, след като имам всичко необходимо. Да ти кажа, Клеър, без това не бих рискувала. — Втренчи се в мен и поклати глава. — Три пъти без кръв… Значи може да се направи.

— Е, най-добре да слезем долу — каза рязко, помете с ръка камъните и ги пъхна пак в джоба си. — Лисицата ще се върне… Фрейзър беше, нали? Май Клотилда каза друго име, но глупавата кучка трябва да се е объркала.

Докато вървяхме през дългата работна стая, нещо малко и кафяво се стрелна по пода пред мен. Гейли се оказа бърза въпреки размерите си; малкото ѝ краче настъпи стоножката, преди да реагирам.

Тя се вгледа в полусмазаното създание, което се гърчеше на пода, после се наведе и пъхна лист хартия под него. Загреба го и го прибра в една стъклена бутилка.

— Не искаш да повярваш във вещици, зомбита и други създания на нощта, така ли? — попита тя с лукава усмивка. Кимна към стоножката, която се щураше обезумяла по извитите стени. — Е, легендите може да са многокраки създания, но обикновено поне един от краката е стъпил на истината.