Диана Габалдон - Каменният кръг

— Колко си наблюдателен — отговорих саркастично и направих безуспешни опити да прибера къдриците, които бяха избягали изпод шапката ми. — Фактът, че небето е черно като катран и въздухът мирише на мълнии, сигурно няма нищо общо със заключението ти, разбира се.

Листата на дърветата около нас потрепваха като пеперуди, докато бурята наближаваше от склона на планината. От малкото възвишение, на което бяхме, виждах буреносните облаци да се носят над залива под нас, а под тях висеше тъмна пелена от дъжд, като воал.

Джейми се изправи на седлото, за да огледа терена. За моето неопитно око всичко бе плътна и непроходима джунгла, но сигурно човек, живял в пустошта седем години, щеше да види нещо друго.

— Най-добре да си намерим подслон, докато можем, сасенак. Последвай ме.

Тръгнахме пеша, повели конете. Напуснахме тясната пътека и навлязохме в гората, следвайки пътека, която според Джейми бе оставена от диви прасета. След няколко секунди той откри онова, което търсеше; малко поточе, което минаваше през гората, със стръмен бряг, обрасъл с папрат и тъмни, восъчни храсти, осеяни с по някоя тънка фиданка.

Той ме изпрати да събирам папрати, чиито листа бяха дълги колкото ръката ми, и когато се върнах, той направи нещо като заслон, оформен от арка приведени фиданки. Беше ги вързал за един паднал дънер и покрил с клони, нарязани от близките храсти. Бързо ги покрихме с папрат, която не беше водоустойчива, но поне нямаше да сме съвсем на открито. След десет минути вече бяхме вътре.

Последва миг на абсолютна тишина, щом вятърът на наближаващата буря мина покрай нас. Птици не пееха, насекоми не жужаха; те не по-зле от нас усещаха дъжда. Няколко големи капки пльоснаха по растенията силно, като прекършващи се вейки. После бурята се разрази.

Карибските дъждовни бури бяха внезапни и яростни. Нищо общо с мъгливата влага на единбургския ръмеж. Небето причерняваше и се разцепваше, изливайки огромно количество вода за минута. И докато валеше, не можеше да се разговаря, от земята се издигаше светла мъгла като пара, вдигната от силата, с която капките се удряха в пръстта.

Дъждът барабанеше по папратите над нас и зелената сянка на заслона ни се изпълни с мъгла. Заради трополенето на дъжда и постоянните гръмотевици, които гърмяха сред хълмовете, не можеше да се разговаря.

Не беше студено, но отгоре течеше и във врата ми капеше вода. Нямаше къде да мръдна; Джейми свали палтото си и ме уви с него, после ме прегърна, за да изчакаме бурята да отмине. Въпреки всичко се почувствах в безопасност, в покой, облекчена от напрежението на изминалите няколко часа, на последните няколко дни. Иън беше почти открит и тук нищо не можеше да ни достигне.

Стиснах свободната му ръка; той ми се усмихна, наведе се и ме целуна нежно. Миришеше на свежо и на земя, с малко аромат на смола от клоните, които беше сякъл, и собствената му пот на здраво тяло.

Почти се свърши, помислих си. Бяхме открили Иън, с Божията воля щяхме да го освободим много скоро. И после какво? Трябваше да напуснем Ямайка, но имаше други места, светът е голям. Можехме да идем във френските колонии Мартиника и Гренада, на холандския остров Елеутера; вероятно можехме да идем и на континента — въпреки канибалите. Стига да бях с Джейми, не се страхувах от нищо.

Дъждът спря така внезапно, както бе започнал. Капки се стичаха от дървета и храсти, топуркането им беше като ехо на звънтенето от рева на бурята в ушите ми. Лек свеж вятър се надигна от земята, отнасяйки влагата и развявайки мокрите къдрици от врата ми с приятен хлад. Птиците и насекомите се обадиха отново, тихичко, а после и силно, и въздухът като че ли затанцува и оживя.

Размърдах се и въздъхнах, после се надигнах и смъкнах палтото на Джейми от раменете си.

— Знаеш ли, Гейли ми показа един специален камък, черен диамант, наречен адамант. Каза, че алхимиците са го използвали; давал познание за радостта във всички неща. Мисля, че под нас сигурно има такъв.

Джейми се усмихна.

— Нищо чудно, сасенак. Цялото ти лице е във вода.

Бръкна в палтото си за кърпа и спря.

— Снимките на Бриана — каза внезапно.

— О, забравих. — Бръкнах в джоба си и му ги подадох. Той ги пое и ги прехвърли, после спря, прехвърли ги отново, по-бавно.

— Какво има? — попитах, притеснена.

— Една липсва — каза тихо. Усетих как неизразим ужас нараства в стомаха ми и радостта изчезна.

— Сигурен ли си?

— Познавам ги като лицето ти, сасенак. Да, сигурен съм. Онази, на която е до огъня.