Диана Габалдон - Каменният кръг

Исмаил бил отведен от Златния бряг в Африка заедно с още шестстотин роби от селата на Нигерия и Гана, наблъскани между палубите на робския кораб „Персефона“, който пътувал за Антигуа. Като минавали през прохода Кайкос, се извила вихрушка и корабът се отклонил към Хогсти Рийф, близо до Грейт Инагуа. Разбил се и екипажът едва се спасил с лодките.

А робите, оковани и безпомощни между палубите, се издавили. Всички освен един човек, който по-рано бил изваден от трюма, за да помага в кухнята, защото юнгите умрели от едра шарка по пътя. Този мъж бил изоставен от екипажа, но въпреки това оцелял при корабокрушението, защото се хванал за едно буре с алкохол и доплавал до брега на Грейт Инагуа след два дни.

Рибарите, които го открили, били по-заинтригувани от спасителното му средство, отколкото от него самия. Като отворили бурето обаче, с ужас открили вътре тялото на мъж, което било идеално запазено от алкохола.

— Чудя се дали все пак са изпили ментата — промърморих аз, като си спомних думите на господин Овърхолт за афинитета на моряците към алкохолни напитки.

— Вероятно — каза Гейли, леко подразнена от прекъсването. — Така или иначе, когато чух за това, веднага го нарекох Исмаил. Заради плаващия ковчег, нали се сещаш?

— Много умно — поздравих я аз. — А… разбрали ли са кой е човекът в бурето?

— Едва ли. — Тя сви безгрижно рамене. Дадоха го на губернатора на Ямайка, който наредил да го сложат в стъклен ковчег, пълен с алкохол, като чудат експонат.

— Какво? — попитах смаяно.

— Е, не точно самият човек, ами някакъв странен мъх, който бил пораснал по него — обясни Гейли. — Губернаторът си падаше по такива неща. Старият губернатор, де. Чух, че вече имало нов.

— Да — отвърнах с леко безпокойство. Помислих си, че вероятно предишният губернатор трябва да бъде наречен интересен експонат, а не мъртвият.

Тя беше с гръб към мен, дърпаше чекмеджетата и ровеше из тях. Поех дълбоко дъх с надеждата да прозвуча небрежно.

— Този Исмаил изглежда интересен човек, още ли е при теб?

— Не — рече с безразличие. — Черното копеле избяга. Той ми направи отровата за зомбита обаче. Не искаше да ми каже как, каквото и да му причинявах — добави тя със сумтящ неприятен смях и аз внезапно си спомних белезите по гърба на Исмаил. — Каза, че не подобавало жени да правят лекарства, само мъже можели да го правят. Или много стари жени, след като им спре кървенето. Ха!

Изсумтя и посегна към джоба си. Извади шепа камъни.

— Както и да е, доведох те, за да ти покажа нещо.

Тя внимателно сложи пет камъка в груб кръг на плота. После свали от рафта дебела, подвързана с протрита кожа книга.

— Четеш ли немски? — попита ме, като я отвори внимателно.

— Не особено. — Приближих се, за да гледам през рамото ѝ. Hexenhammer — пишеше на нея с красив ръкописен шрифт.

— „Чукът на вещиците“? — попитах аз. — Заклинания? Магии?

Скептицизмът в гласа ми сигурно беше очевиден, защото тя ме погледна лошо през рамо.

— Ама че си глупачка. Ами ти каква си, а?

— Каква съм ли? — попитах сепнато.

— Ами да. — Обърна се и се наведе над плота, гледаше ме с присвити очи. — Каква си? Или аз каква съм? Какви сме ние?

Отворих уста да отговоря, после я затворих.

— Точно така — каза тихо. — Не всеки може да мине през камъните, нали? Защо ние?

— Не знам. Това не означава, че сме вещици!

— Така ли? — Изви вежда и прелисти няколко страници. — Някои хора могат да напускат телата си и да пътуват на мили разстояние — каза ми тя, взирайки се замислено в страницата. — Други ги виждат как бродят и ги разпознават. И то когато може да се докаже , че през това време са били в леглата си. Виждала съм свидетелски показания. Някои хора имат стигма, която можеш да видиш и докоснеш… знам един такъв. Но не всички. Само определени хора.

Обърна още една страница.

— Ако всеки може да го направи, значи е наука. Ако само малцина могат, тогава е вещерство или суеверие, или както искаш го наречи. Но е истинско. — Погледна ме, зелените ѝ очи светеха като на змия над старата книга. — Ние сме истински, Клеър… ти и аз. И специални. Никога ли не си се питала защо?

Бях се питала. Много пъти. Никога обаче не намерих разумен отговор. Явно Гейли смяташе, че има такъв.

Обърна се пак към камъните, които бе сложила на плота, и ги посочи поред.

— Камъни за защита; аметист, смарагд, тюркоаз, лапис лазули и мъжки рубин.

— Мъжки рубин.

— Плиний казва, че рубините имат пол; коя съм аз, че да споря? — каза подразнено. — Но ние използваме само мъжките камъни, женските не вършат работа.