Диана Габалдон - Каменният кръг

— Това дълг — каза И Тиен Чо. Кимна към неподвижното тяло. — Аз опозорен. Аз чужд. Но аз платил. Твой живот за мой, Първа съпруго. Ти кажи Це-ми.

Кимна отново и се обърна към вратата. От тъмната веранда се чу тихо шумолене на пера. На прага китаецът се обърна.

— Когато събудил на пристанище, мислел призраци дошли, били навсякъде — каза тихо И Тиен Чо. Очите му бяха тъмни и безизразни, без дълбочина в тях. — Но аз грешил. Бил аз; аз призрак.

От френските прозорци полъхна бриз и той изчезна. Бързото топуркане на обутите във филц крака прекоси верандата, следвано от шума на размахани криле, и мекото, умолително гуааа , което утихна в нощните звуци на плантацията.

Стигнах до дивана, преди краката ми да са се подкосили. Наведох се и опрях глава на коленете си, като се молех да не припадна. Кръвта бумтеше в ушите ми. Стори ми се, че чувам хрипливо дишане, и вдигнах паникьосано глава, но преподобният Кембъл лежеше неподвижно.

Не можех да остана в тази стая. Станах, заобиколих го възможно най-отдалече, но преди да стигна до вратата към верандата, размислих. Всички събития от вечерта се въртяха в главата ми като стъклени късчета в калейдоскоп.

Сега не можех да ги обмисля, да ги разбера, но си спомних думите на преподобния, преди да се появи И Тиен Чо. Ако някъде имаше знак къде е отишла Гейли Абърнати, той щеше да е на горния етаж. Взех свещ от масата, запалих я и тръгнах през тъмната къща към стълбите, като устоях на порива да погледна зад себе си. Беше ми много студено.

Работната ѝ стая беше тъмна, но над другия край на тезгяха висеше слабо, зловещо виолетово сияние. Миришеше странно, на нещо изгоряло, и аз кихнах. Слаб металически вкус в гърлото ми напомни за отдавнашни часове по химия.

Живак. Горящ живак. Изпаренията бяха не само зловещо красиви, но и силно отровни. Извадих кърпа и я залепих за носа и устата си, после тръгнах към виолетовото сияние.

Линиите на пентаграмата бяха нарисувани върху дървото на плота. Дори да бе направила някаква фигура с камъните, тях вече ги нямаше, но все пак беше оставила нещо.

Снимката бе силно обгорена по краищата, но средата ѝ беше непокътната. Сърцето ми забумтя от ужас. Грабнах я и притиснах лицето на Бриана към гърдите си с ярост и паника.

Какво беше намислила с това… това оскверняване? Не можеше да е просто жест към мен или Джейми, защото не знаеше, че някога ще я видим.

Трябваше да е магия… или поне нейната версия на магия. Трескаво се опитвах да си спомня разговора ни в тази стая; какво беше казала? Питаше как съм минала през камъните… това беше основното. И какво ѝ казах аз? Нещо съвсем смътно, че трябва да фокусираш вниманието си върху един човек… да, това беше — бях ѝ казала, че съм фокусирала вниманието си върху конкретен човек от времето, в което исках да попадна.

Поех дълбоко дъх и установих, че треперя, както от забавена реакция от случилото се в салона, така и от ужас и нарастваща тревога. Може би Гейли просто бе решила да опита моята техника… ако можеше да се удостои с тази дума… както и нейните, затова е използвала снимката на Бриана като фиксираща точка за пътуването си. Или… сетих се за купчините изписани листа на Преподобния, внимателно изготвените родословни дървета, и ми се стори, че ще припадна.

— Едно от пророчествата на Брахан Пророка — бе казал той. — Относно клана Фрейзър от Ловат. Шотландският владетел ще е от този род. — Но благодарение на проучванията на Роджър Уейкфийлд знаех — както сигурно и Гейли, която беше обсебена от историята на Шотландия, — че последният пряк наследник на Ловат умира в началото на деветнайсети век. Така че, както и да го погледнеш… Но всъщност имаше един оцелял от този род през 1968 година… Бриана.

Отне ми секунда да осъзная, че ниският ръмжащ звук, който чувах, излиза от моето гърло, и още секунда, за да усетя, че съм стиснала зъби.

Натъпках съсипаната фотография в джоба на полата си, завъртях се и хукнах към вратата, сякаш в стаята имаше демони. Трябваше да открия Джейми… веднага.

Те не бяха там. Лодката се клатушкаше тиха и празна в сенките на голямата цекропия, където я бяхме оставили, но Джейми и другите не се виждаха никъде.

Едно от полетата със захарна тръстика се простираше вдясно, между мен и тъмния триъгълник на рафинерията. Слабата миризма на карамел от горенето на захарта висеше над полето. Вятърът се промени и усетих чистата, влажна миризма на мъх и мокри камъни от реката, с всички слаби ухания на водните растения в нея.