Диана Габалдон - Каменният кръг

Срещнах погледа на Джейми и въпросително повдигнах вежда, но той поклати глава почти незабележимо. Бяхме разказали на губернатора за бунта на река Ялахс, както и за бягството на робите — нещо, за което и без това беше чул от други източници. Не му бяхме казали обаче какво видяхме по-късно същата нощ, докато чакахме скрити в едно заливче, със смъкнати платна, за да не се откроява белотата им в мрака.

Реката беше черна като оникс, но от време на време водата проблясваше. Чухме идването им и успяхме да се скрием, преди корабът да ни настигне; речната долина се огласи от биене на барабани и диви екзалтирани викове на множество гласове, когато „Вещица“ премина покрай нас, носена от течението. Телата на пиратите несъмнено лежаха някъде по-нагоре, оставени да изгният сред храстите червен жасмин и кедровите дървета.

Избягалите роби от плантациите на река Ялахс не се отправиха към планините на Ямайка, а към морето — навярно искаха да се присъединят към последователите на Буаса в Испаньола. Гражданите на Кингстън нямаха причина да се страхуват от избягалите роби… но беше много по-добре Кралският флот да съсредоточи вниманието си тук, отколкото върху Испаньола, където щяхме да отидем ние.

Джейми стана и вече се готвехме да си тръгнем, когато Грей го спря.

— Един момент. Няма ли да поискаш да настаним на сигурно място твоята… госпожа Фрейзър? — попита той, без да ме поглежда. Погледът му не се откъсваше от Джейми. — За мен ще бъде чест, ако я оставиш под моята закрила. Може да отседне тук, в губернаторската резиденция, до завръщането ти. Никой няма да я безпокои — и никой няма да научи, че е била тук.

Джейми се поколеба, но нямаше как да му го каже по-деликатно.

— Тя трябва да дойде с мен, Джон — каза той. — Нямаме друг избор. Просто трябва да дойде с мен.

Погледът на Грей се стрелна към мен и се отклони, но аз успях да зърна искрицата на ревност в очите му. Изпитах съжаление към него, но нищо не можех да направя. Не можех да му кажа истината.

— Да — промълви той и видимо преглътна. — Разбирам. Наистина.

Джейми му протегна ръка. За миг Грей се поколеба, но я пое.

— Късмет, Джейми! — пожела му с леко дрезгав глас. — Бог да е с теб.

Малко по-трудно се справихме с Фъргъс. Той настояваше да дойде с нас. Изтъкваше аргумент след аргумент, а когато разбра, че шотландските контрабандисти ще ни придружат, възраженията му станаха още по-енергични.

— Тях ще ги вземете, а мен не? — Цялото му лице изразяваше възмущение.

— Точно така — отговори категорично Джейми. — Всички контрабандисти, до един, са или вдовци, или ергени, но ти си женен. — Той отправи многозначителен поглед към Марсали, която наблюдаваше спора ни с напрегнато лице. — Мислех си, че е много млада за женитба, и сбърках; но съм сигурен , че е много млада за вдовица. Оставаш тук. — И той се извърна, за да покаже, че въпросът е приключен.

Вече беше тъмно, когато потеглихме с катера на Грей — трийсетфутов военен еднопалубен кораб. Под навеса за лодки зад нас лежаха двамата пристанищни работници със запушени усти. Съдът беше малък, едномачтов, по-голям от рибарската лодка, с която се бяхме изкачили по течението на река Ялахс, но все пак размерите му едва стигаха, за да му спечелят определението „корабче“.

Въпреки всичко изглеждаше достатъчно издръжлив и скоро се озовахме извън пристанището на Кингстън и се заклатушкахме в свежия вечерен бриз, устремени към Испаньола.

Контрабандистите се заеха с управлението на катера, а аз, Джейми и Лоренц седнахме на една от дългите пейки край перилата. Заговорихме ту за едно, ту за друго, но след известно време се умълчахме и всеки потъна в мислите си.

Джейми започна да се прозява и най-накрая се подчини на настояванията ми и се съгласи да легне на пейката с глава в скута ми. Самата аз бях прекалено напрегната, за да ми се доспи.

И Лоренц беше буден — беше вдигнал поглед към небето, скръстил ръце зад главата си.

— Тази вечер въздухът е влажен — продума той и кимна към сребристия полумесец над главите ни. — Виждаш ли мъглата над луната? Преди зазоряване може да завали — странно за това време през годината.

Разговорът за времето като че ли се оказа достатъчно скучен, за да успокои напрегнатите ми нерви. Започнах да галя Джейми по косата — колко гъста и мека я усещах под пръстите си!

— Така ли? — попитах. — Май и ти, и Джейми можете да разгадавате времето по небето. Аз знам само онази стара поговорка — „Залез ален вечерта, морякът вдига веселба. Изгрев ален сутринта — моряка чака го беда.“ Не видях какъв цвят беше небето тази вечер. Ти видя ли?