Диана Габалдон - Каменният кръг

— Ако дойде кораб — продължи Джейми и го пусна, — тогава искам да се махнете. Нали знаете, че Кралският флот ще търси този катер? Не вярвам да дойдат да го търсят тук, но ако дойдат — или ако изобщо нещо ви заплаши, — тогава се махнете. Веднага отплавайте.

— И да те оставим тук? Не. Можеш да ми наредиш много неща, Мак Дуб, и аз ще ги изпълня — но не и това.

Джейми се намръщи и поклати глава; изгряващото слънце озари косата му и я изпълни с искри, както и наболата брада, обви главата му в огън.

— Нито аз, нито жена ми ще имаме някаква полза, ако те убият, Дънкан. Прави това, което ти казвам. Ако дойде кораб, тръгвайте!

После се извърна настрана и отиде да се сбогува с останалите шотландци.

Инес въздъхна дълбоко. На лицето му беше изписано дълбоко неодобрение, но все пак спря да възразява.

В джунглата беше горещо и влажно и тримата почти не говорехме, докато вървяхме към вътрешността на острова. Нямаше какво да си кажем — двамата с Джейми не можехме да споменем за Бриана пред Лоренц, а нямаше как да съставим какъвто и да било план, преди да стигнем до Абандаве и да видим какво ни очаква там. През нощта спах неспокойно, на няколко пъти се събуждах и всеки път виждах Джейми, облегнал гръб на едно дърво срещу мен и вперил невиждащ поглед в огъня.

По обяд на втория ден стигнахме до мястото. Пред нас се издигаше стръмен, скалист хълм от сив варовик, обсипан с трънливо алое и четина от груба трева. И на хребета му ги видях — огромни побити камъни, мегалити, наредени в груб кръг около върха на хълма.

— Не ми каза, че има каменен кръг — промълвих аз. Почувствах, че ми прималява, при това не само от горещината и влагата.

— Добре ли си, госпожо Фрейзър? — погледна ме Лоренц с известна тревога. Дружелюбното му лице се беше зачервило под загара си.

— Да — отговорих аз, но очевидно, както обикновено, изражението ми ме беше издало, защото само след секунда Джейми се приближи, взе ръката ми и обви своята около кръста ми, за да ме подкрепи.

— За бога, внимавай, сасенак! — прошепна той. — Не се приближавай до тези неща!

— Трябва да разберем дали Гейли е там, с Иън — отговорих аз. — Хайде!

Заставих краката си да се раздвижат, макар и с неохота, и той тръгна с мен, без да спира да си мърмори под нос нещо на келтски — стори ми се, че е молитва.

— Поставили са ги там много отдавна — каза Лоренц, когато се изкачихме до билото на хълма, само на около метър от камъните. — Тези, които са ги побили там, не са били роби, а местните жители на островите.

Кръгът беше празен и изглеждаше безобиден — само изумителен кръг от големи камъни. Джейми тревожно гледаше лицето ми.

— Чуваш ли ги, Клеър? — попита той.

Лоренц изглеждаше стреснат, но не каза нищо, докато аз внимателно заобикалях най-близкия камък.

— Не знам — отговорих аз. — Днес не е подходящ ден — нито е Слънчев празник, нито Огненият празник. Сега може да не е отворен. Не знам.

Здраво стиснала ръката на Джейми, аз предпазливо се отправих напред и се заслушах. Във въздуха сякаш се носеше леко бръмчене, но може би не беше нищо повече от обичайния звук на насекомите в джунглата. Много леко положих длан върху най-близкия камък.

Смътно си дадох сметка, че Джейми вика името ми. Някъде в мен съзнанието ми водеше битка на физическо ниво, полагаше усилия да вдига и спуска диафрагмата ми, да свива и отпуска камерите на сърцето ми. Ушите ми бяха изпълнени с пулсиращо бръмчене, вибрация, прекалено дълбока, за да е звук, която туптеше в мозъка на костите ми. И в някакво малко, спокойно кътче в центъра на този хаос стоеше Гейли Дънкан и зелените ѝ очи се усмихваха, вперени в моите.

— Клеър!

Сега лежах на земята. Джейми и Лоренц се бяха навели над мен и лицата им изглеждаха мрачни и загрижени на фона на небето над нас. Бузите ми бяха мокри, а по врата ми се стичаше струйка вода. Примигнах и предпазливо размърдах крайниците си, за да съм сигурна, че още ги имам.

Джейми остави кърпичката, с която допреди миг навлажняваше лицето ми, и ме вдигна да седна.

— Добре ли си, сасенак?

— Да — отговорих аз, все още леко объркана. — Джейми… тя е тук!

— Коя? Госпожа Абърнати? — Лоренц рязко вдигна тежките си вежди и припряно погледна назад, сякаш очакваше тя да се материализира тук, пред нас.

— Чух я… видях я… каквото и да беше това. — Разумът ми бавно се възвръщаше. — Тя е тук. Не е в кръга, а някъде наблизо.

— Можеш ли да кажеш къде? — Ръката на Джейми се беше отпуснала на колана му, а очите му трескаво оглеждаха околността.