Диана Габалдон - Каменният кръг

После го пуснах и се обърнах към тунела от лявата страна.

— Насам — казах аз.

Не бяхме направили и десет крачки, когато зърнах светлината.

Беше само слаб отблясък върху камъните в тунела, но се оказа достатъчна, за да ми върне зрението. Изведнъж установих, че мога да видя ръцете и краката си, макар и едва-едва. Дъхът излезе от устата ми като ридание от облекчение и страх. Докато вървях към светлината и тихото бръмчене на камбана, които ме очакваха напред, се почувствах като призрак, който приема материална форма.

Сега светлината стана по-силна, а после пак отслабна, когато Джейми мина пред мен и гърбът му ми закри видимостта. После той се наведе и мина през прохода под една ниска арка. Аз тръгнах след него и излязох на светло.

Помещението беше голямо. Стените, които се намираха най-далеч от факлата, все още бяха студени и черни, потънали в ленивата дрямка на пещерата. Но стената пред нас се беше събудила, просветваше и блестеше. В частиците от запечатани в скалата минерали се отразяваха пламъците на борова факла, закрепена в една пукнатина.

— Значи дойдохте, а?

Гейли беше застанала на колене, приковала поглед в блестящия поток от бял прах, който се стичаше от свития ѝ юмрук и очертаваше ивица върху черния под.

Чух как Джейми издаде някакъв тих звук — наполовина облекчение, наполовина ужас, — когато зърна Иън. Момчето лежеше по хълбок в центъра на една пентаграма. Ръцете му бяха вързани зад гърба, а устата — запушена с парче бял плат. До него лежеше брадва, изработена от някакъв лъскав черен камък, като обсидиан. Ръбът ѝ беше остър и назъбен, а дръжката — покрита с лъскави мъниста, подредени в африканска шарка от ивици и зигзагове.

— Не се приближавай, лисицо. — Гейли седеше на пети и се зъбеше на Джейми в нещо, което не беше усмивка. Държеше пищов; неговото другарче, заредено и запънато, беше запасано в кожения ѝ колан.

Без да откъсва поглед от Джейми, тя посегна към кесията на колана си и извади още една шепа диамантен прах. Виждах потта по широкото ѝ бяло чело; жуженето от прохода във времето сигурно достигаше и до нея. Призляваше ми, пот се стичаше по тялото ми на вадички.

Фигурата вече беше почти завършена. С внимателно прицелено оръжие, тя посипваше тънката сияеща струя, докато не завърши пентаграмата. Камъните вече бяха поставени в нея — блещукаха разноцветни на пода, свързани от сияещата линия на живака.

— Готово. — Пак седна на пети и въздъхна с облекчение, избърса гъстата си руса коса с опакото на дланта си. — Вече е безопасно. Диамантеният прах спира шума — обясни ми. — Гаден е, нали?

Потупа Иън, който лежеше овързан и със запушена уста на земята пред краката ѝ, очите му се бяха ококорили от страх над бялата кърпа.

— Няма, няма, мо крид . Не се плаши, скоро ще свърши.

— Махни си ръката от него, извратена вещице! — Джейми пристъпи импулсивно напред, с ръка на кинжала, но спря, защото тя вдигна леко дулото на пищова.

— Напомняш ми за чичо си Дугал — каза тя и наклони кокетно глава настрани. — Той беше по-стар от теб сега, когато го срещнах, но ти имаш същото изражение, нали? Сякаш ще вземеш каквото поискаш и никой не може да ти попречи.

Джейми погледна свития на пода Иън, после Гейли.

— Ще си взема моето — каза тихо.

— Но не можеш, нали виждаш? — рече тя любезно. — Още една стъпка и ще те убия. Още не съм те убила, защото Клеър май те обича. — Погледна ме, аз стоях в сенките зад Джейми. И ми кимна.

— Живот за живот, сладка ми Клеър. Ти се опита да ме спасиш веднъж, на Крейг на Дун, и аз те спасих от кладата в Крейнсмюир. Вече сме квит, нали?

Гейли взе малка бутилка, отпуши я и изля внимателно съдържанието ѝ върху дрехите на Иън. Усетих миризма на бренди, силна и замайваща, и факлата просветна по-ярко, когато парите от алкохола я достигнаха. Иън започна да се мята, като издаваше задавени звуци, и тя го ритна силно в ребрата.

— Мирен!

— Не го прави, Гейли — казах аз, но знаех, че няма смисъл.

— Трябва — отвърна тя спокойно. — За това съм предопределена. Съжалявам, че ще трябва да взема момичето, но ще ти оставя мъжа.

— Какво момиче? — Джейми беше стиснал юмруци, кокалчетата му бяха бели дори на слабата светлина от факлата.

— Бриана? Така се казваше, нали? — Отметна тежката коса от лицето си. — Последната от рода Ловат. — Усмихна ми се. — Какъв късмет, че дойде да ме видиш, нали? Нямаше да разбера иначе. Мислех си, че всички са умрели преди двайсети век.

Тръпка на ужас се стрелна през мен. Усещах как премина и през Джейми, когато мускулите му се стегнаха.