Диана Габалдон - Каменният кръг

Сигурно си пролича на лицето му, защото Гейли изкрещя и отскочи назад. Стреля, когато той се хвърли към нея. Главата му се отметна назад и тялото му се изви, но той все така посягаше към гърлото ѝ. После падна и тялото му се просна над лъча на блестящата пентаграма. Иън нададе задавен стон.

По-скоро почувствах, отколкото чух звука, който се надигна от гърлото ми. Не знаех какво съм казала, но Гейли се обърна стресната към мен.

Когато Бриана беше на две, една кола се удари леко в моята, точно в задната врата до нейното столче. Аз намалих, спрях, проверих дали е пострадала, после слязох и тръгнах към другата кола, която беше спряла малко по-напред.

Шофьорът беше мъж на трийсетина години, доста едър, и вероятно напълно уверен, че може да се справя в света. Погледна през рамо, видя, че се приближавам, и бързо вдигна прозореца си, като се сви на седалката.

Не чувствах гняв или нещо друго; просто знаех , без никакво съмнение, че ще разбия прозореца с ръка и ще го извлека от колата. И той го разбра.

Не мислех нищо повече, и не се наложи; пристигането на полицията ме накара да се съвзема и тогава започнах да треперя. Но споменът за изражението на онзи мъж остана.

Огънят не осветяваше добре, но мракът трябваше да е пълен, за да скрие изражението на Гейли; внезапното осъзнаване на това, което ще ѝ се случи.

Тя измъкна другия пищов от колана си и се обърна да се прицели в мен; видях кръглата дупка на дулото съвсем ясно — и не ми пукаше. Ревът на изстрела отекна в пещерата и от тавана ѝ се посипаха камъчета и прах, но дотогава аз вече бях грабнала брадвата от пода.

Забелязах доста ясно кожата на дръжката, покрита с някакви мъниста. Беше червена, с жълти зигзаги и черни точки. Точките повтаряха формата на лъскавото обсидианово острие, а червеното и черното улавяха оттенъците на факлата.

Чух някакъв шум зад мен, но не се обърнах. Отраженията на огъня играеха в зениците на очите ѝ. Червеното нещо — така го беше нарекъл Джейми. — Отдавам му се.

Аз нямаше нужда да му се отдавам; то ме беше превзело.

Нямаше страх, нямаше гняв, нямаше колебание. Само ударът на брадвата.

Той отекна силно в ръката ми и аз я пуснах с изтръпнали пръсти. Стоях неподвижна, дори не помръднах, когато тя залитна към мен.

На светлината на огъня кръвта е черна, не червена.

Тя пристъпи напред и падна, мускулите ѝ се отпуснаха, без да направят опит да я спасят. Последното, което видях, бяха очите ѝ; широко отворени, красиви като скъпоценни камъни, зелени като вода и фасетирани от знанието за смъртта.

Някой говореше, но думите нямаха смисъл. Процепът в скалата жужеше силно, изпълваше ушите ми. Факлата потрепваше в жълто от течение; течение от крилете на черния ангел, помислих си аз.

Звукът пак се чу, зад мен.

Обърнах се и видях Джейми. Беше се изправил на колене и се олюляваше. Кръвта се изливаше от скалпа му и едната страна на лицето му беше червено-черна. Другата страна беше бяла като маска на арлекин.

Спри кървенето , каза някакъв инстинкт в мозъка ми и аз зарових за кърпичка. Но дотогава той вече беше допълзял до Иън и се опитваше да го развърже, дърпаше трескаво кожените върви, а кръвта му капеше по ризата на момчето. Накрая Иън се изправи, пребледнял като призрак, и подаде ръка на чичо си.

После усетих ръката на Джейми върху моята. Погледнах нагоре, подавайки му кърпичката. Той я взе и избърса бързо лицето си, след това ме дръпна за ръката и ме поведе към отвора на тунела. Аз се препънах и едва не паднах, но се задържах и най-сетне дойдох на себе си.

— Хайде! — казваше той. — Не чуваш ли вятъра? Идва буря.

Вятър ли? В пещера? Но той беше прав; не си бях въобразила течението; слабият полъх от цепнатината близо до отвора беше станал силен, пронизителен вятър, почти вихрушка, която свиреше в тесния проход.

Погледнах през рамо, но Джейми стисна здраво ръката ми и ме бутна напред. Последното, което видях от пещерата, бе неясно впечатление за черен кехлибар и рубини, с неподвижното бяло тяло в средата на пода. После течението се превърна в рев и факлата угасна.

— Господи! — Чух ужасения глас на Младия Иън някъде отблизо. — Чичо Джейми!

— Тук съм — отвърна Джейми от мрака точно пред мен, изненадващо спокоен и висок, заради шума. — Хайде, момче. Ела при мен, Иън. Не се страхувай; това е само дъхът на пещерата.

Не трябваше да го казва. Защото наистина усетих студения дъх на камъните с тила си и косъмчетата настръхнаха. При мисълта за пещерата като за живо създание, което диша около нас, сляпо и зло, изстинах от ужас.