Оливър Боудън - Братството

Проправяйки си път с размахана сабя през прииждащите врагове, Ецио слезе в града. Оглави светкавично група от мъжете на Катерина, принудени да се оттеглят зад стените при поредното накланяне на везните в полза на нашествениците. Образувал защитен кръг около уязвимите граждани, той ги поведе към сравнително по-сигурната крепост. След малко към него приближи Катерина.

— Някакви вести? — попита я той.

— Само лоши — отвърна тя. — Разбиха главната порта. Нахлуват в града.

— Значи не бива да губим нито минута. Да се оттегляме в крепостта!

— Ще свикам останалите си войници.

— Идвай бързо. Виждала ли си Марио?

— Биеше се пред стените.

— А другите?

— Майка ти и сестра ти вече са в крепостта. Насочват хората към тайния тунел, отвеждащ на север, към спасението.

— Добре. Ще отида при тях. Идвай възможно най-бързо. Налага се да отстъпим.

— Избийте ги до един! — изкрещя сержант на Борджия, появил се иззад ъгъла начело на малка група мъже, всичките вдигнали високо окървавените си саби. Единият размахваше пика, на която бе забучил глава на млада жена.

Ецио разпозна лицето и гърлото му се сви — Анджелина. С гръмогласен рев той се нахвърли върху войниците на Борджия. Шест срещу един беше нищо за него. Сечеше и мушкаше и след секунди се оказа в кръг от ранени и умиращи врагове, а гърдите му се надигаха и спускаха тежко от усилието.

Зрението му се проясни. Катерина беше изчезнала. Той изтри потта, кръвта и мръсотията, полепнала по лицето му, и пое към крепостта, заръчвайки на стражите да отварят само на Марио и на Катерина. Изкачи вътрешната кула и погледна надолу към лумналия в пламъци град.

Цареше злокобна тишина, нарушавана само от пращенето на огньовете и откъслечните стенания на ранените и умиращите.

Затишието обаче не продължи дълго. Точно когато Ецио проверяваше дали оръдията върху бойниците са правилно разположени и заредени, могъщ взрив разтърси и отвори масивните дървени порти на крепостта, помете защитниците й назад в двора и изби мнозина.

След като пушекът и прахолякът се слегнаха, Ецио различи група хора, застанали пред портите; На пръв поглед чичо му Марио стоеше начело, но нещо не беше наред. Лицето му беше сиво, сякаш кръвта му се бе отцедила до капчица. Изглеждаше по-възрастен от шейсет и двете си години. Той прикова очи в племенника си, който скочи от бойниците да посрещне новата опасност. Марио падна на колене, после по лице. Помъчи се да стане, но дълга и тънка билбаоска сабя стърчеше между лопатките му. Младият мъж зад него го бутна обратно върху чакъла с върха на черния си ботуш и ручейче кръв се стече от ъгълчето на устните на Марио.

Младият мъж беше облечен в черно, черна маска закриваше злобното му лице. Ецио разпозна обрива на Новата болест върху кожата му. Потрепери вътрешно. Разбра кой стои пред него.

От двете страни на мъжа в черно имаше още двама на средна възраст и красива руса жена с жестоки устни. Трети мъж, също в черно, беше застанал малко встрани. В дясната си ръка стискаше окървавен ятаган, а в лявата — верига, прикрепена към тежки окови около врата на Катерина Сфорца. Макар да беше овързана и със запушена уста, в очите й светеше предизвикателна ярост. Сърцето на Ецио замря; не можеше да повярва, че призори я беше прегръщал, а сега бе попаднала във властта на злия водач на клана Борджия. Възможно ли беше? Очите му срещнаха нейните за миг, изпращайки й обещание, че няма да остане дълго заложничка.

У притиснатия от неотложността на положението Ецио проговори бойният инстинкт. Трябваше да действа незабавно или рискуваше да изгуби всичко. Тръгна напред, затвори очи и скочи от стената с развята мантия — полет на живот и смърт към двора на крепостта. С отработена грация се приземи леко и се изправи гордо срещу враговете си с лице, върху което се четеше студена решимост.

Олюлявайки се, главният оръжейник стана бавно, надмогвайки болката в ранения си крак, и застана до Ецио.

— Кои са тези? — задъхано попита.

— О! — обади се младият мъж. — Не сме се представили. Какъв пропуск. Но аз, разбира се, те познавам, Ецио Аудиторе, макар и само по славата ти. За мен е чест. Най-сетне ще извадя най-големия трън от петата си. След скъпия ти чичо, естествено.

— Махни се от него, Чезаре!

Едната вежда се вдигна и тъмните очи заискриха по красивото, но поразено от болестта лице.

— О, поласкан съм, че се досети за името ми. Нека ти представя и сестра си Лукреция. — Той се обърна и целуна русата жена по най-небратски начин, а тя го улови за ръката и притисна устни опасно близо до неговите. — И моите сподвижници Хуан Борджия, братовчед, приятел и банкер; безценният ми френски съюзник генерал Октавиен дьо Валоа и последен, но не по значимост — дясната ми ръка Микелето да Корела. Закъде съм без приятелите си?