Оливър Боудън - Ренесанс

По здрач пристигнаха в Сан Пиетро и откриха, че неколцина от оцелелите воини на Бартоломео вече са излезли от укритията си, обикалят край труповете, около които вече се виеха рояци мухи, и се опитват да ги погребат и да въдворят някакъв ред. Посрещнаха възторжено капитана си, но той сновеше насам-натам из лагера с разсеян поглед и подвикваше жаловито:

— Бианка! Бианка? Къде си?

— Кого търси? — попита Ецио един сержант. — Явно му е много скъпа.

— Така е, господине — ухили се сержантът. — И доста по-благонадеждна от сестрите си.

Ецио изтича към новия си приятел.

— Наред ли е всичко?

— Как смяташ? Погледни как изглежда лагерът! И клетата Бианка! Ако й се е случило нещо…

Грамадният мъж блъсна с рамо една врата, вече наполовина излязла от пантите, и влезе в голямо помещение, което преди атаката навярно бе служило за кабинет. Ценните карти бяха или унищожени, или откраднати, но Бартоломео затърси между отломките и накрая нададе триумфален вик:

— Бианка! О, скъпа моя! Слава Богу, че си добре!

Той измъкна огромен меч изпод разпилените вещи и го избърса.

— Аха! — възкликна гръмовно. — Нищо ти няма! Не съм се съмнявал! Бианка… Запознай се с… как ти беше името?

— Аудиторе. Ецио.

Бартоломео се позамисли.

— Разбира се. Чувал съм за теб, Ецио.

— Радвам се.

— Какво те доведе насам?

— И аз имам сметки за уреждане със Силвио Барбариго. Смятам, че злоупотребява с венецианското гостоприемство.

— Силвио! Този задник! Заслужава да падне в септичната яма!

— Дойдох да те моля за помощ.

— Нали ме спаси! Дължа ти живота си, камо ли помощ.

— Колко мъже имаш?

— Колко са оцелелите тук, сержанте?

Сержантът, когото Ецио бе заговорил преди малко, притича и отдаде чест.

— Дванайсет, капитане, включително ние двамата и този господин.

— Тринайсет! — размаха Бартоломео „Бианка“.

— Срещу двеста — обади се Ецио. После се обърна към сержанта: — И колко отведоха в Арсенала?

— Повечето — отвърна мъжът. — Нападението ни свари абсолютно неподготвени. Някои побягнаха, но хората на Силвио плениха повечето.

— Виж, Ецио — каза Бартоломео, — аз ще събера войниците, които са на свобода. Ще разчистя тук, ще погреба мъртъвците си и ще се прегрупирам. Дали междувременно ще можеш да се погрижиш за онези, които са попаднали в лапите на Силвио? Явно те бива по тази част.

— Дори много.

— Връщай се по-скоро тук с тях. Късмет!

Ецио подготви оръжията от Кодекса и се запъти обратно на запад, но се зачуди дали Силвио държи всички пленници в Арсенала. Не беше ги забелязал, когато спасяваше капитана им. Притаен в нощните сенки, той се опита да подслуша разговорите на стражарите, разположени покрай стената.

— Виждал ли си по-големи клетки? — попита един.

— Не. И горките кучи синове са натъпкани като сардини вътре. Не мисля, че капитан Бартоломео щеше да се отнесе така с нас, ако ни беше победил — отвърна другарят му.

— Разбира се, че щеше. И запази благородните си помисли в тайна, ако ти е мил животът. Аз смятам, че трябва да ги довършим. Да спуснем клетките във водата и да ги издавим.

Ецио се напрегна. В Арсенала имаше три големи правоъгълни дока, всеки предвиден да побира по трийсет галери.

Намираха се в северната част на комплекса, заобиколени от дебели тухлени стени и покрити със солидни дървени покриви. Явно клетките — уголемени копия на онази, в която държаха Бартоломео — бяха провесени на вериги над водата.

— Сто и петдесет обучени мъже? Каква загуба! Обзалагам се, че Силвио се надява да ги спечели за нашата кауза.

— Защо не? И те са наемници като нас.

— Точно така. Просто трябва да ги поукротят малко. Да им покажат кой командва.

— Да се надяваме.

— Не знаят, слава Богу, че капитанът им е избягал.

Събеседникът му се изплю.

— Няма да е за дълго.

Ецио се отдалечи и се запъти към открития по-рано портик. Нямаше време да чака смяната на стражата, но съдейки по височината на луната, прецени, че разполага с няколко часа. Извади камата — първото му оръжие от Кодекса и все още най-предпочитано — и преряза гърлото на дебелия възрастен войник, комуто Силвио бе поверил охраната на портата. После бутна мъртвеца, преди кръвта му да го оплиска. Избърса камата в тревата и я смени с отровното острие. Прекръсти се над трупа.

Арсеналът изглеждаше различно на светлината на месечината и няколкото бледи звезди, но Ецио знаеше къде се намират доковете и пое покрай стената към първия, ослушвайки се за патрули. Надникна през големите арки към водната повърхност, но забеляза само полюшващи се галери. И при втория док удари на камък, но край третия долови гласове.