Оливър Боудън - Ренесанс

— Що за хора продават честта и достойнството си за няколко сребърника? — ревеше Бартоломео, но гърлото му очевидно пресъхваше и силите го напускаха въпреки желязната му воля.

— Нима ти не правиш същото, проклетнико? Нима не си наемник като нас?

— Никога не съм служил на предател и страхливец! — припламнаха очите на Бартоломео. Мъжете под него за миг се смълчаха. — Смятате, че не знам защо сте ме затворили тук? Въобразявате си, че не знам кой дърпа конците на шефа ви Силвио? Борил съм се срещу тази невестулка още когато вие сте били кутрета сукалчета!

Ецио се заслуша заинтригувано. Един от войниците взе счупена тухла и я хвърли ядосано. Тя отскочи безобидно от решетките.

— Точно така, страхливци! — изкрещя дрезгаво Бартоломео. — Опитайте! Кълна се, че щом се освободя, ще ви отсека главите и ще ги натъпча в женските ви задници. И ще ги разбъркам, защото мизерните ви мозъци така или иначе не различават главите от задниците!

Мъжете долу се разгневиха сериозно. Очевидно само заповедите ги възпираха да не го пронижат с копията си или да го обсипят със стрели, както висеше безпомощно в клетката. Ецио обаче забеляза, че вратата й е заключена със сравнително малък катинар. Враговете на Бартоломео разчитаха на височината. Несъмнено се надяваха безпощадното слънце и студената нощ, гладът и жаждата да го довършат, освен ако не се пречупи и реши да проговори. Бартоломео обаче не даваше никакви признаци, че ще бъде сломен.

Ецио разбираше, че не бива да се бави. Патрулът щеше да мине съвсем скоро. Той освободи отровното острие и се устреми напред с вълча пъргавина и бързина, прекосявайки разстоянието за секунди. Хвърли се между войниците и петима паднаха мъртви, преди останалите да разберат какво става. Ецио извади сабята си и ги изби безмилостно до крак. Бартоломео следеше зяпнал как безпомощните им удари се отплесват по щита върху китката му. Най-сетне се възцари тишина. Ецио вдигна очи към затворника.

— Можеш ли да скочиш оттам? — попита.

— Ако ме измъкнеш, ще подскоча като шибана бълха!

Ецио грабна копието на един от мъртвите войници. Острието му не беше стоманено, а желязно, и отлято, а не ковано. Но щеше да свърши работа. Ецио го стисна в лявата си ръка, приготви се, приведе се и подскочи към железните решетки. Улови се здраво под смаяния поглед на Бартоломео.

— Как, по дяволите, го направи? — ахна мъжът.

— Тренировките си казват думата — с мимолетна усмивка отвърна Ецио.

Пъхна острието на копието в скобата на катинара и го завъртя. Отначало ключалката не поддаде, но накрая се счупи.

Ецио отвори вратата, полетя надолу и се приземи грациозно като котка.

— Побързай!

— Кой си ти?

— После ще го обсъдим!

Бартоломео се провря напрегнато през вратата и се хвърли надолу. Останал без дъх, тупна тежко на земята, но когато Ецио понечи да му помогне да стане, отблъсна гордо спасителя си.

— Няма ми нищо — изпуфтя. — Просто не съм тренирал циркови номера.

— Разминахме се без счупени кости значи?

— Майната ти, който и да си — ухили се Бартоломео. — Но ти благодаря — добави и изненада Ецио с мечешка прегръдка. — Няма ли все пак да се представиш? Архангел Гавраил ли си, що ли?

— Казвам се Аудиторе. Ецио.

— Бартоломео д’Алвиано. Приятно ми е.

— Нямаме време — прекъсна го Ецио. — Както добре знаеш.

— Не ме учи на моя занаят, акробате — рече все така сърдечно Бартоломео. — Все пак съм ти длъжник.

Но вече бяха закъснели твърде много. Явно от бойниците ги бяха забелязали и камбаните за тревога забиха, а от съседните сгради изскочиха войници и се насочиха към тях.

— Елате, копелета! — изрева Бартоломео и размаха юмруци, пред които ръцете на Данте Моро изглеждаха като нищожни чукчета. Сега дойде ред Ецио да наблюдава смаяно как Бартоломео се нахвърля върху войниците на Силвио. Заедно си проправиха път към портика и се измъкнаха.

— Да се махаме! — възкликна Ецио.

— Няма ли да потрошим още някоя глава?

— Засега май е по-добре да избягваме сблъсъците.

— Страх ли те е?

— Не, просто съм разумен. Знам, че кръвта ти кипи, ала те са сто пъти повече от нас двамата.

Бартоломео поразмисли.

— Прав си. А и аз съм командир. Трябва да разсъждавам като такъв, вместо някакъв нахакан сополанко да ми налива ум в главата. — После сниши глас и загрижено додаде: — Надявам се само малката ми Бианка да е в безопасност.

Ецио обаче нямаше време да го разпитва, нито пък да се чуди за какво става дума. Трябваше да изчезват и го сториха. Профучаха през града право към щабквартирата на Бартоломео в Сан Пиетро. Бартоломео обаче се отклони дважди от пътя — в Рива Сан Базио и в Корте Нуова, за да уведоми шпионите си там, че е жив и свободен, и да съобщи на разпръснатите си подопечни — онези, които не бяха пленени — да се прегрупират.