Оливър Боудън - Ренесанс

— Всъщност, Леонардо, може ли да те помоля за услуга, щом ще ходиш в Милано?

— Казвай!

— Пристигнеш ли в Падуа, моля те намери доверен куриер, по който да изпратиш трите страници на чичо Марио в Монтериджони. Той е… антиквар… и знам, че ще го заинтригуват. Но искам да ги изпратя по човек, на когото мога да разчитам.

Леонардо му отвърна с мимолетна усмивка. Ако не беше зает с толкова грижи, Ецио би я разтълкувал дори като многозначителна.

— Изпращам вещите си право в Милано, но аз ще се отбия за кратко във Флоренция, за да нагледам Аниоло и Иноченто, та ще занеса пергаментите лично дотам. После ще изпратя с тях Аниоло в Мотериджиони. Не се безпокой.

— Нещата се нареждат по-добре, отколкото смеех да се надявам — стисна ръката му Ецио. — Ти си добър и чудесен приятел, Леонардо.

— Дано да е така, Ецио. От време на време и за теб трябва да се погрижи някой… Желая ти късмет в делата. Надявам се някой ден да ги доведеш докрай и да отдъхнеш.

Стоманеносивите очи на Ецио се зареяха нейде надалеч, но той отвърна само:

— Припомни ми, че ме чака още работа. Ще изпратя някой от хората на любезния ми домакин да донесе другите две страници от Кодекса. Засега — adio!

От ателието на Леонардо до Сан Пиетро се стигаше най-пряко с ферибот или с гондолите, отплаващи на изток от Фондамента Нуова към северния бряг на града. Ецио обаче с изненада установи, че не може да намери кой да го откара. Редовните фериботи бяха отменени и само срещу сериозна сума успя да убеди двамина млади гондолиери да поемат на път.

— Какъв е проблемът? — попита ги той.

— Говори се, че там се вихри жестоко сражение — отвърна гребецът, напрегнал мускули в борба с развълнуваните води. — Но май вече е приключило. Просто местна вражда. Ала фериботите все още не смеят да рискуват. Ще те оставим на северния бряг. И си отваряй очите на четири.

Изпълниха обещаното. Ецио скоро се озова сам на калния бряг. Закатери се към тухлената подпорна стена, откъдето съзря заострения връх на църквата „Сан Пиетро ди Кастело“ да се издига съвсем наблизо. Забеляза и кълба дим над няколко ниски тухлени постройки на югоизток от църквата. Там се намираха казармите на Бартоломео. С разтуптяно сърце Ецио забърза към тях.

Първо го стъписа тишината. После, когато наближи, видя труповете — някои от мъртъвците бяха в униформи на армията на Силвио Барбариго, други — с непознати нему облекла. Най-сетне се натъкна на сержант — ранен тежко, но жив — който се бе подпрял на една стена.

— Моля ви… помогнете — промълви той.

Ецио се огледа бързо и забеляза кладенец, от който напълни вода, молейки се нападателите да не са я отровили, макар да изглеждаше чиста и бистра. Сипа малко в захвърлен до кладенеца стакан и го поднесе към устните на ранения, после навлажни парче плат и избърса кръвта от лицето му.

— Благодаря ти, приятелю — каза сержантът.

Ецио забеляза непознатата значка и предположи, че мъжът е от воините на Бартоломео, очевидно разбити от армията на Силвио.

— Атакуваха ни изненадващо — потвърди опасенията му сержантът. — Някаква курва на Бартоломео ни предаде.

— Къде отидоха?

— Хората на инквизитора? Върнаха се в Арсенала. Укрепили са се там, преди новият дож да поеме юздите на властта. Силвио мрази братовчед си Агостино, защото не е замесен в заговора на инквизитора. — Мъжът изкашля кръв, но успя да продължи. — Заловиха капитана ни. Отведоха го със себе си. Странно наистина — всъщност ние планирахме да атакуваме тях. Бартоломео просто чакаше… пратеник от града.

— Къде са другите?

Сержантът се озърна с мъка.

— Които оцеляха и не ги заловиха, се разбягаха. Сигурно са се укрили във Венеция или по островите в лагуната. Някой трябва да ги поведе отново. Ще очакват знак от капитана.

— А той е заложник на Силвио?

— Да. Той…

Нещастният сержант обаче се задъха. Борбата му за глътка въздух приключи с фонтан кръв, бликнал от устата му, който напои тревата на метър пред него. Когато потокът секна, очите на мъжа се взряха невиждащо към лагуната.

Ецио ги затвори и скръсти ръцете му върху гърдите.

— Requiescat in pace — тържествено произнесе той.

После закопча по-здраво колана със сабята. На лявата си китка бе сложил щита, ала без двуострия кинжал; на дясната му ръка беше прикрепена отровната кама, измъквала го тъй често от непреодолими затруднения. Пистолета — извънредно полезен, но срещу видима единична мишена, понеже трябваше да се зарежда след всеки изстрел — беше прибрал в кесията на колана при барута и куршумите, а бойната кама пазеше за резерва. Сложи качулката и се запъти към дървения мост, свързващ Сан Пиетро с Кастело. Оттам незабелязано се придвижи към Арсенала по главната улица. Забеляза, че хората наоколо крачат тихо, макар и експедитивно, заети с ежедневните си задачи. Една локална война не бе достатъчна да спре деловия живот във Венеция, а и малцина обикновени жители съзнаваха колко важен за града им е изходът от този конфликт.