Оливър Боудън - Ренесанс

— Дами и господа! Представям ви почитаемия дож на Венеция!

— Benvenuti! — подхвана Марко. — Добре дошли, приятели мои, на най-грандиозното събитие за сезона! Във война и в мир, в богатство и в бедност Венеция винаги ще се слави със своя карнавал!…

Теодора застана до Ецио.

— Твърде далеч е — каза й той. — И явно не възнамерява да слиза от гондолата. Ще се наложи да плувам дотам! Merda!

— Не те съветвам! — тихо отвърна Теодора. — Веднага ще те забележат.

— Тогава ще…

— Почакай!

Дожът продължи:

— Тази вечер празнуваме величието си! Нашата светлина сияе над целия свят!

Той разпери ръце и в небето заискриха фойерверки. Тълпата ревна одобрително.

— Да! — рече Теодора. — Ще използваш пистолета си! С който спря убиеца в моето имение. Зарята ще заглуши гърмежа. Прецени правилно момента и ще успееш да се измъкнеш незабелязано.

Ецио я погледна.

— Харесват ми идеите ти, сестро.

— Ала се цели внимателно. Ще имаш само една възможност. — Тя стисна дланта му. — Buona fortuna, сине. Ще те чакам у дома.

Теодора изчезна в множеството, сред което Данте и отряда му още издирваха Ецио. Тих като призрак, той се прокрадна по кея възможно най-близо до изправения в гондолата Марко. За щастие пищната му роба, окъпана в празничните светлини, го превръщаше в идеална мишена.

Речта на дожа продължаваше и Ецио използва случая да се подготви, ослушвайки се бдително за фойерверките. Трябваше да улучи момента, за да стреля незабелязано.

— Всички знаем, че преживяхме тежки времена — говореше Марко. — Но ги преодоляхме заедно и Венеция стана по-силна… Смяната на властта винаги е трудна за всички, но ние приехме промяната спокойно и достойно. Не ни беше лесно да изгубим дож в разцвета на силите му, неприятно е, че убиецът на нашия скъп брат Мочениго се разхожда безнаказано на свобода. Донякъде ни успокоява фактът, че политиката на предшественика ми беше започнала да притеснява мнозина от нас; чувствахме се несигурни, питахме се накъде ни води. — Неколцина нададоха одобрителни възгласи, а Марко се усмихна и вдигна ръце да ги смълчи. — Е, приятели мои, заявявам ви, че съм открил правилния път за нас! Той се простира надалеч и право към целта! Бъдещето, което виждам за Венеция, е бъдеще на сила и богатство. Ще построим флота, която ще накара враговете ни да треперят, както никога досега. Ще разширим търговските си маршрути през моретата и ще докарваме у дома подправки и съкровища, нечувани от времето на Марко Поло! — Очите на дожа проблеснаха и той продължи леко заплашително. — На онези, които се възправят срещу нас, ще кажа — внимавайте чия страна избирате, защото или сте с нас, или сте в лагера на злото. Ние няма да търпим врагове! Ще ви преследваме, ще ви изкореним, ще ви унищожим до крак! — Той отново вдигна ръце и извиси глас. — Венеция е вечна — най-яркият скъпоценен камък в короната на цивилизацията!

Дожът спусна триумфално ръце и в небето избухнаха фойерверки — грандиозен финал, който превърна нощта в ден. Гърмежите бяха оглушителни — никой не чу смъртоносния изстрел на Ецио. Той си запробива път през тълпата, преди околните да успеят да реагират, а Марко Барбариго — един от най-кратко управлявалите дожове в историята на Венеция — се олюля, улови се за сърцето и се строполи мъртъв на палубата на своята гондола.

— Requiescat in pace — промърмори Ецио.

Вестта се беше разнесла бързо и бе достигнала публичния дом преди Ецио. Теодора и момичетата й го посрещнаха с възторжени възгласи.

— Сигурно си изтощен — рече Теодора, улови го за ръка и го поведе навътре в къщата. — Ела, отдъхни!

Първо обаче го поздрави Антонио.

— Спасителят на Венеция! — възкликна той. — Нямам думи! Не биваше да се съмнявам нито за миг. Сега поне ще можем да обмислим как да подредим…

— Достатъчно! — прекъсна го Теодора. — Ела, Ецио. След усилния труд изнуреното ти тяло се нуждае от утеха и грижи.

Ецио бързо схвана подтекста и продължи в същия дух:

— Вярно е, сестро. Такива болки ме терзаят, че съм закопнял за утеха и нежна грижа. Надявам се, че няма да ми ги откажеш.

— О — усмихна се широко Теодора, — не само аз ще облекчавам болките ти! Момичета!

Група усмихнати куртизанки влезе в стаята, в чийто център имаше огромно легло, а до него — прилична на кушетка конструкция с макари, колани и вериги. Напомни му за ателието на Леонардо, но не успя да си представи за какво всъщност служи.

Задържа погледа на Теодора и я последва в спалнята, захлопвайки вратата зад гърба си.