Оливър Боудън - Ренесанс

Ецио претърси кесиите и на двамата, но не откри нищо, освен едно писмо от съпругата на Данте. Той срамежливо го зачете:

Amore mio,

Чудя се дали ще дойде денят, когато думите ми ще добият отново смисъл за теб. Съжалявам за стореното — че позволих на Марко да ме откъсне от теб, че се разделихме и станах негова съпруга. Но той е мъртъв и може би отново ще намеря начин да бъдем заедно. Питам се обаче дали ти изобщо ме помниш? И дали раните, получени на бойното поле, са били много тежки? Дали думите ми говорят, ако не на паметта, то поне на сърцето ти? Но може би няма значение, защото аз още те нося нейде дълбоко в своето сърце. Ще намеря начин, любов моя. Да ти припомня. Да те върна…

Нямаше адрес. Ецио сгъна внимателно писмото и го прибра в кесията си. Щеше да попита Теодора дали й е известна тази странна история и дали би могла да върне писмото на невярната му подателка с вест за смъртта на истинския й съпруг.

Отправи поглед към мъртъвците и ги прекръсти.

— Requescat in pace — тъжно каза той.

Преди да се отдръпне от телата, Бартоломео дотича задъхано.

— Виждам, че както винаги си се оправил без мен — констатира той.

— Завзехте ли Арсенала?

— Щях ли да съм тук иначе?

— Поздравления!

— Evviva!

Ецио обаче се взираше в морето.

— Отвоювахме Венеция, приятелю — отрони той. — Агостино ще управлява, без да се страхува от тамплиерите. Но за мен още не е настъпило време за отдих. Виждаш ли онази галера на хоризонта?

— Да.

— Преди да предаде Богу дух, Данте ми каза, че плава към Кипър.

— И с каква цел?

— Това, amico, трябва непременно да узная.

Ецио не можеше да повярва, че е 24 юни, лето господне 1487. Двайсет и осмият му рожден ден. Стоеше сам на моста, подпрян върху балюстрадата и взрян мрачно в тъмните води на канала. Доплува един плъх, който буташе с муцуна няколко зелеви листа, отмъкнати от натоварената със зеленчуци баржа наблизо, към дупката си в черната стена на канала.

— Ето те, Ецио! — възкликна ведър глас и той долови стипчивото ухание на Роза още преди да се е обърнал. — Откога не сме се виждали! Да не би да ме отбягваш?

— Бях… зает.

— Естествено! Какво щеше да стане с Венеция без теб?

Ецио поклати тъжно глава, а тя се облегна спокойно на балюстрадата.

— Защо си толкова сериозен, bello 42 42 Хубавец (ит.). — Б.ред. ? — попита тя.

Ецио я изгледа безизразно и сви рамене.

— Пожелавах си честит рожден ден.

— Имаш рожден ден? Наистина ли? О! Rallegramenti! Чудесно!

— Не бих казал — въздъхна Ецио. — Преди десет години видях как умират баща ми и братята ми. И от десет години преследвам виновниците, мъжете в списъка на баща ми и онези, които добавих след смъртта му. Усещам, че вече съм на финала, но не проумявам какъв беше смисълът.

— Ецио, посветил си се на добра кауза. Чувстваш се самотен, изолиран, но тя е твое призвание. И макар да се налага да убиваш, никога не си постъпвал несправедливо. Благодарение на теб Венеция сега е далеч по-добро място. Разведри се! И понеже имаш рожден ден, ти нося подарък. Оказва се, че съм улучила най-подходящия момент.

Тя извади официален на вид корабен дневник.

— Благодаря, Роза. Не си представях подаръка ти така, но… Какво е това?

— Просто… ми попадна — корабният дневник на Арсенала. Вписана е датата, когато черната ти галера отплава за Кипър в края на миналата година…

— Нима? — Ецио се пресегна към книгата, но Роза я отдръпна присмехулно. — Дай ми я, Роза. Не си прави шегички!

— Всичко се плаща — прошепна му тя.

— Щом казваш.

Той я прегърна и я притисна в обятията си. Тялото й се отпусна блажено и той бързо грабна книгата.

— Хей! Не е честно! — засмя се Роза. — Както и да е… за да ти спестя напрежението, ще ти кажа, че твоята галера се връща във Венеция… утре!

— Какво ли носи?

— Защо ли не се учудвам, че някой съвсем близо до мен ще разбере на всяка цена какъв е товарът й?

Ецио се усмихна.

— Първо ще празнуваме!

В същия момент обаче дотича позната фигура.

— Леонардо! — изненадано възкликна Ецио. — Смятах, че още си в Милано!

— Току-що се върнах — обясни маестрото. — Казаха ми къде да те открия. Здравей, Роза. Съжалявам, Ецио, но трябва да поговорим.

— Сега? Веднага?

— Съжалявам.

— Хайде, момчета — усмихна се Роза, — забавлявайте се! Аз ще почакам.

Леонардо поведе недоволния Ецио, който промърмори:

— Дано наистина е важно.

— И още как, и още как! — помирително вметна маестрото.