Оливър Боудън - Ренесанс

— Ти, малко копеле! — изрева болезнено Родриго. — Явно ще ми трябва помощ да те усмиря. Стража! Стража!

Дузина въоръжени мъже с герба на Борджия върху туниките си нахлуха в двора, където се сражаваха Ецио и кардиналът. Ецио знаеше колко малко е останало от безценната отрова в дръжката на камата. Отскочи назад, за да заеме позиция срещу подкрепленията на Родриго. В същия момент един от стражите се наведе, грабна кутията от тиково дърво и я подаде на господаря си.

— Благодаря, uomo coraggioso 43 43 Смели човече (ит.). — Б.ред. !

Противниците му го превъзхождаха сериозно, но Ецио се сражаваше хладнокръвно, воден от желанието да си възвърне кутията и скритото в нея. Прибра оръжията от Кодекса, извади бандолиерата с кинжалите и ги заизстрелва със смъртоносна точност. Първо повали „смелия мъж“, после събори кутията от възлестите ръце на Родриго.

Испанеца се наведе да я вдигне и понечи да се оттегли с нея, но във въздуха изсвистя още един кинжал и улучи каменната колона на сантиметри от лицето му. Този обаче не беше хвърлен от Ецио.

Той се извърна и видя позната, приветлива брадата фигура. По-възрастна може би, и по-побеляла и натежала, но все така ловка.

— Чичо Марио! — възкликна Ецио. — Очите не са ме излъгали!

— Няма само ти да се забавляваш! — отвърна Марио. — И не се безпокой, nipote 44 44 Племенник (ит.). — Б.ред. , не си сам!

Към Ецио обаче се втурна войник на Борджия с вдигната алебарда. Преди да нанесе удара, който щеше да изпрати младия мъж в небитието, в челото на войника като по чудо се заби стрела. Той изпусна оръжието си и падна ничком с изумено изражение. Ецио се озърна отново и видя…

— Ла Волпе! Как се озова тук, Лисицо!

— Дочухме, че ти трябва подкрепление — рече Лисицата и бързо зареди арбалета, понеже от сградата наизлязоха още войници. В същото време до Ецио застанаха Бартоломео и Антонио.

— Не позволявай на Борджия да се измъкне с кутията! — викна му Антонио.

Бартоломео въртеше грамадната си сабя Бианка като коса, проправяйки бразда през вражеските стражи, които разчитаха единствено на числеността, за да го надвият. Постепенно везните се наклониха в полза на асасините и техните съюзници.

— Вече надделяваме, nipote — възкликна Марио. — Дръж Испанеца под око!

Ецио се обърна, видя кардинала да се запътва към врата в дъното на балкона и се втурна да го спре. Стиснал меча си обаче, Родриго го очакваше.

— Обречен си да изгубиш, момче! — озъби се той. — Не можеш да предотвратиш предреченото! Ще умреш от ръката ми като баща си и братята си. Смърт очаква всички, осмелили се да се възправят срещу тамплиерите.

Гласът на Родриго обаче издаваше колебание. Ецио се огледа и видя, че и последният му войник е убит. Той застана на прага, за да препречи пътя му, вдигна сабята си и замахна с думите:

— Това е за баща ми!

Кардиналът се приведе, отбягна удара и го блъсна. Изпусна обаче безценната кутия, профучавайки през вратата, за да си спаси кожата.

— Не се залъгвай! — заплашително извика той, преди да изчезне. — Ще се срещнем отново! И тогава ще се погрижа да умреш бавно и болезнено.

Ецио се бореше да си поеме дъх и да се изправи на крака. Към него се протегна женска ръка. Той вдигна поглед и я позна — Паола!

— Кардиналът избяга — усмихна му се тя. — Но няма значение. Получихме онова, за което дойдохме.

— Не! Чу ли го какво каза? Трябва да го настигна и да довърша започнатото!

— Успокой се — рече му друга жена.

Беше Теодора. Ецио се озърна и видя всичките си приятели — Марио, Лисицата, Антонио, Бартоломео, Паола и Теодора. И още някого. Блед, тъмнокос младеж със замислено, присмехулно лице.

— Как се озовахте тук? — попита той, долавяйки напрежението им.

— Също като теб — отвърна младият непознат. — Водени от надеждата да видим пророка.

Ецио се почувства объркан и раздразнен.

— Не! Аз дойдох да убия Испанеца! Пет пари не давам за вашия пророк. Ако изобщо съществува! Със сигурност не е тук.

— Нима? — Младежът млъкна и се втренчи в Ецио. — Ти си пророкът.

— Какво?

— Очаквахме появата му, както беше предсказано. А ти си бил през цялото време между нас! Ти си Единственият, когото търсехме.

— Не разбирам. Кой си ти впрочем?

Младежът се поклони леко.

— Казвам се Николо ди Бернардо дей Макиавели. Член съм на Ордена на асасините, обучени в древното изкуство да пазят бъдещето на човечеството. Също като теб, също като всички жени и мъже тук.

Ецио удивено ги изгледа един по един.