Оливър Боудън - Ренесанс

После Макиавели застана срещу него и му кимна сърдечно.

— Benvenuto, Ецио. Вече си един от нас. Остава да довършим инициацията и тогава… тогава, приятелю, ни чака сериозна работа!

Той надникна над ръба на камбанарията. Далеч долу, в основата на базиликата, бяха струпани купчини слама — храна за конете в Палацо Дукале. Ецио не можеше да си представи, че от такова разстояние някой е способен да улучи толкова миниатюрна цел. Точно това обаче направи Макиавели, който скочи надолу с развята мантия. Приятелите му го последваха. Със смесица от ужас и възторг Ецио ги проследи как се приземяват като по учебник и се събират, вперили насърчителни — или поне така се надяваше — погледи в него.

Макар да беше навикнал да скача от покриви, никога не беше политал от такава опасна височина. Купчините сено изглеждаха като купички с царевична каша, но той разбираше, че това е единственият начин да слезе долу и колебанието само го затруднява. Пое дълбоко дъх и се хвърли напред и надолу в нощта с вдигнати като на опитен гмуркач ръце.

Падаше сякаш от часове, вятърът свистеше край ушите му и развяваше дрехите и косата му. После купчините сено връхлетяха върху него. В последния момент Ецио затвори очи…

И тупна в сеното! Остана без дъх, но щом се изправи треперещ, установи, че не се е наранил и всъщност се чувства въодушевен.

Марио и Теодора застанаха до него.

— Смятам, че го бива, нали? — попита я Марио.

Късно вечерта Марио, Макиавели и Ецио се настаниха около работната маса в ателието на Леонардо. Странният артефакт, тъй важен за Родриго Борджия, лежеше пред тях и всички го оглеждаха с любопитство и удивление.

— Забележително! — констатира маестрото. — Изключително!

— Какво е това, Леонардо? — попита Ецио. — За какво служи?

— Е, засега съм в затъмнение — отвърна художникът. — Явно крие мрачни тайни и е единствена по рода си. Аз поне никога не съм виждал толкова съвършена изработка… И не мога да ти го обясня, също както не мога да обясня защо Земята се върти около слънцето.

— Искаш да кажеш „Слънцето се върти около Земята“? — поправи го Марио и изгледа учудено Леонардо.

Маестрото обаче не отлепяше очи от машината и внимателно я обръщаше насам-натам. Тя засия в призрачна, сякаш породена от само себе си светлина.

— Изработена е от материали, които, логично погледнато, не биха могли да съществуват — удивено продължи Леонардо. — И въпреки това явно е много древна.

— Несъмнено е спомената в страниците от Кодекса, които притежаваме — обади се Марио. — Разпознавам я по описанието. В Кодекса е наречена „частица от Рая“.

— А Родриго я нарече ябълка — добави Ецио.

Леонардо го погледна остро.

— Като ябълката от Дървото на познанието? Ябълката, която Ева дала на Адам?

Всички се взряха отново в предмета. Той светеше по-ярко, хипнотично. Ецио почувства непреодолимо и необяснимо желание да протегне ръка и да го докосне. Не усети топлина и наред с обаянието почувства страх, сякаш ако го досегне, мълнии ще поразят тялото му. Забрави за останалите, около него притъмня и застудя. На света останаха само той и… предметът.

Гледаше как ръката му се протяга, сякаш не е част от него, сякаш вече не може да я контролира, докато накрая се отпусна решително върху гладката повърхност.

Ецио се смая. Ябълката изглеждаше метална, но на допир бе топла и мека като женска кожа. Сякаш беше жива! Но не му остана време за размисли. Ръката му отлетя встрани и сиянието в предмета, което досега се разгаряше плавно, внезапно припламна в ослепителен калейдоскоп от светлини и цветове, сред чийто вихър Ецио различи форми. За миг потърси с очи приятелите си. Марио и Макиавели се бяха извърнали, покрили с длани главите си от ужас или от болка. Леонардо стоеше като хипнотизиран с разширени очи и зяпнала от удивление уста. Ецио се взря отново в ябълката и забеляза, че формите се очертават по-ясно — просторна градина с чудовищни създания, тъмен град в пламъци, огромни облаци като гъби, по-големи от катедрали и от дворци, армия в атака, но армия, каквато Ецио никога не бе виждал дори не беше си представял — мъже, които с кучета и камшици подкарваха към тухлени сгради изтощени хора в униформи на райета, високи комини, бълващи дим, звезди и планети, кръжащи в спирали, мъже в чудновато облекло, плаващи в черното пространство. И още — друг Ецио, друг Леонардо и Марио, и Макиавели… пионки на времето, политнали безпомощно из въздуха като играчки, подети от могъщи ветрове. Приятелите му сякаш наистина се понесоха из стаята!