Оливър Боудън - Ренесанс

Ецио тръгна сам, подбирайки, доколкото е възможно, глухи улички, без да се замисля дали Виери не продължава да го търси. Изневиделица обаче в тиха пряка близо до банката на Медичите насреща му изникна тъкмо той. Ецио се извърна назад, ала хората на Виери му бяха препречили пътя за бягство. Погледна отново към младия Паци.

— Съжалявам, прасенце мое — подвикна му той, — но сега не разполагам с време да те понатупам.

— Този път ти ще отнесеш боя — изкрещя в отговор Виери. — В капан си, но не се безпокой — ще изпратя красив венец за погребението ти.

Хората на Паци приближаваха. Виери несъмнено беше научил, че баща му е задържан. Ецио се озърна отчаяно. От двете му страни се издигаха високи стени и сгради. Той пъхна в пазвата си свитъка с безценните документи, набеляза най-подходящата къща в съседство и се хвърли към стените й. Подпирайки се с ръце и крака по издатините на грубо одяланите камъни, се покатери върху покрива. Там поспря за кратко и се взря в яростно разкривеното лице на Виери.

— Нямам време дори да се изпикая върху физиономията ти — викна той, хукна по покрива и щом остави зад гърба си преследвачите, се приземи с неподозирана гъвкавост.

За няколко минути се озова пред вратата на банката. Влезе и позна Боецио — един от най-доверените служители на Лоренцо. Най-сетне късметът му проработи. Ецио забърза към него.

— Привет, Ецио! Каква спешна задача те води тук?

— Няма време за губене, Боецио. Нося писма от татко за Лоренцо.

Боецио разпери ръце със сериозно изражение.

— Уви, Ецио! Закъснял си! Замина за Кареджи.

— Тогава гледай да ги получи възможно най-бързо!

— Замина само за ден-два. В тези времена…

— Вече поназнайвам нещичко за времената! Погрижи се да му ги доставиш, Боецио! Строго поверителни са! Побързай!

Когато се върна у дома, той се запъти право към кабинета на баща си, пренебрегвайки както дружелюбното подвикване на Федерико, приседнал блажено под едно дърво в градината, така и опитите на секретаря на баща му, Джулио, да му попречи да влезе в светая светих на Джовани. Там свари баща си, вглъбен в разговор с председателя на върховния градски съд — гонфалониере Уберто Алберти. Ецио не се изненада — възрастните мъже бяха стари приятели и той смяташе Алберти за роден чичо. По лицата им обаче долови дълбока тревога.

— Ецио, момчето ми! — поздрави го сърдечно Уберто. — Как си? Задъхан както винаги!

Младият мъж впи очи в баща си.

— Опитвам се да успокоя татко ти — продължи Уберто. — Много неприятности се струпаха, ала… — Погледна към Джовани и добави с по-сериозен тон: — Заплахата е отстранена.

— Предаде ли документите? — попита остро Джовани.

— Да, татко. Но дук Лоренцо вече беше отпътувал.

Джовани се намръщи.

— Не очаквах да потегли толкова рано.

— Оставих ги на Боецио — обясни Ецио. — Той ще ги предаде възможно най-бързо.

— Може и да не стане достатъчно бързо — мрачно констатира Джовани.

Уберто го потупа по гърба.

— Виж — обади се той. — Ще отсъства само ден-два. Франческо е под ключ. Какво би могло да се случи за толкова кратко време?

Джовани сякаш се поуспокои донякъде. Очевидно беше обаче, че им предстои да обсъждат и други теми и присъствието на Ецио е нежелано.

— Върви да намериш майка си и сестра си — заръча Джовани. — Няма да е зле да пообщуваш и с останалите от семейството, не само с Федерико! И отдъхни! Ще ми трябваш и после!

И с едно махване на ръката отпрати сина си.

Ецио се заскита из къщата, кимайки за поздрав на прислужниците и на Джулио, понесъл забързано няколко свитъка с документи към банката, както обикновено, с вид на човек, зареян в списъка със задачи, кръжащи в ума му. Помаха на брат си, който продължаваше да се излежава в градината, ала не му се прииска да отиде при него. Освен това му бяха заръчали да прави компания на майка си и сестра си, а той знаеше, че не бива да нарушава волята на баща си, особено след днешния разговор.

Сестра му седеше сама на терасата, а в скута й лежеше забравена книга на Петрарка. Логично. Ецио знаеше, че е влюбена.

— Здравей, Клаудия — поздрави той.

— Здравей. Къде се губиш?

Ецио разпери ръце.

— Помагах на татко.

— Дочух и други неща — отвърна Клаудия, ала усмивката й беше мимолетна и механична.

— Къде е мама?

Клаудия въздъхна.

— Отиде при онзи млад художник, за когото всички говорят. Онзи, дето доскоро е чиракувал при Верокио.

— Тъй ли?

— Не забелязваш ли какво става в дома ти? Мама му поръча няколко платна. Смята, че след време инвестицията ще се възвърне.