Оливър Боудън - Ренесанс

Лицата им грейнаха в усмивка. Петручо притискаше към гърдите си резбовано дървено ковчеже. През отворения капак Ецио забеляза снопче бели и кафяви пера.

— От орел са — обясни момчето. Посочи към върха на кулата на съседната сграда. — Там има старо гнездо. Малките са отраснали и отлетели. Между камъните обаче са останали много пера. — Петручо изгледа умолително брат си. — Ще ми събереш ли още малко, Ецио?

— За какво са ти?

Петручо сведе очи.

— Тайна е — отвърна той.

— Ако отида да ти взема, ще се прибереш ли вкъщи? Късно е вече.

— Да.

— Обещаваш ли?

— Да.

— Добре тогава.

Ецио си помисли, че след като днес помогна на Клаудия, няма причина да не услужи и на Петручо.

Изкачването по кулата беше трудно, понеже камъните бяха гладки и трябваше дълго да търси опора за краката и ръцете си. По-нагоре го улесниха декоративните корнизи. В крайна сметка катеренето му отне половин час, ала успя да събере още петнайсет пера — всички, които намери — и да ги донесе на Петручо.

— Пропусна едно — посочи момчето.

— В леглото! — изръмжа Ецио.

Петручо побягна.

Ецио се надяваше майка му да остане доволна от подаръка. Тайните на Петручо не бяха сложна загадка.

Той се усмихна и влезе вкъщи.

На следващата сутрин Ецио се събуди късно, ала с облекчение установи, че не е необходим на баща си. Завъртя се из градината, където видя майка си да наглежда как подрязват черешовите й дръвчета, чиито цветове вече бяха започнали да завяхват. Тя му се усмихна и му махна да се приближи. Мария Аудиторе беше висока, изискана жена в началото на четирийсетте. Дългата й черна коса се спускаше на плитки по снежнобялата муселинена шапка, поръбена с черно и жълто — цветовете на фамилния герб.

— Ецио! Добър ден.

— Мамо.

— Как си? По-добре, надявам се.

Тя докосна нежно раната върху челото му.

— Всичко е наред.

— Баща ти каза, че трябва да си почиваш.

— Нямам нужда от отдих, мамо!

— Е, тази сутрин ще пропуснеш вълненията. Баща ти ме помоли да се погрижа за теб. Разбрах какво си свършил.

— Какво имаш предвид?

— Не си играй игрички с мен, Ецио. Знам за боя с Виери.

— Разнася лъжливи слухове за семейството ни! Трябваше да си получи заслуженото!

— На Виери му е тежко. Още повече, откакто арестуваха баща му. — Тя млъкна замислено. — Франческо де Паци може да е всякакъв, но не мислех, че е способен да се включи в заговор за убийство на дука.

— Какво ще стане с него?

— Ще го съдят, щом се върне нашият дук Лоренцо. Основният свидетел ще бъде баща ти.

Ецио се озърна неспокойно.

— Не се безпокой, няма нищо страшно. А и аз не смятам да ти причинявам неприятности. Всъщност искам само да ме придружаваш — нищо чудно дори да ти хареса.

— С радост ще ти помогна, мамо.

— Да вървим тогава. Наблизо е.

Тръгнаха пеш, ръка за ръка, към катедралата, а после към малкия квартал до нея, където се намираха работилниците и ателиетата на мнозина от флорентинските творци. Някои — на Верокио например или на наскоро изгрялата звезда Алесандро ди Мариано Филипели, когото вече наричаха с прозвището Ботичели — бяха просторни помещения, където цареше трескава дейност: помощници и чираци смесваха бои и разбъркваха хоросан, други бяха по-скромни. Мария спря пред вратата на едно ателие от втория тип и почука. Отвори им веднага красив, елегантно — дори натруфено — облечен млад мъж с атлетична фигура, буйна тъмнокафява коса и гъста брада. Изглеждаше шест-седем години по-голям от Ецио.

— Мадона Аудиторе! Добре дошли! Очаквах ви.

— Добър ден, Леонардо. — Двамата си размениха протоколни целувки. Ецио си помисли, че художникът навярно добре познава майка му. Младият мъж обаче му беше допаднал.

— Това е синът ми — Ецио — представи го Мария.

Художникът се поклони.

— Леонардо да Винчи — рече той. — Molto onorato, signore 7 7 За мен е чест, господине (итал.). — Б.ред. .

— Maestro.

— Още не съм маестро — усмихна се Леонардо. — Но защо се отплесвам. Заповядайте, заповядайте! Почакайте тук да видя дали помощникът ми може да ви донесе вино, докато аз подготвя картините ви.

Ателието не беше просторно и заради царящата вътре неразбория изглеждаше още по-тясно. По масите се валяха скелети на птици и дребни бозайници. До тях се мъдреха стъкленици, пълни с безцветна течност, в която плуваха органи, за чийто произход отвратеният Ецио дори не смееше да гадае. По широкия работен плот в дъното бяха подредени дребни любопитни конструкции, издялани педантично от дърво, а върху два статива бяха подпрени недовършени картини в по-тъмна от обичайната тоналност и с по-неясни контури. Ецио и Мария се настаниха удобно и от вътрешната стая се появи симпатичен младеж, понесъл поднос с вино и дребни сладкиши. Поднесе им ги, усмихна се свенливо и се оттегли.