Оливър Боудън - Ренесанс

Под арката, засенчваща улицата, го очакваше навъсен мъж с войнишка стойка. Беше облечен със селски кожени дрехи, ала миришеше на чисто и свежо и беше гладко избръснат.

— Насам — помаха той.

— Нося ви нещо — подхвана Ецио. — От…

— Джовани Аудиторе? — прошепна едва доловимо онзи.

— Да.

Мъжът се озърна на всички страни. По-надолу по улицата се виждаше само фенерджията.

— Проследи ли те някой?

— Не. Че защо да ме следят?

— Няма значение. Дай ми писмото. Бързо.

Ецио протегна ръка.

— Положението става все по-напечено — каза мъжът. — Предай на баща си, че тази нощ ще атакуват. Трябва да се укрие на сигурно място.

Ецио зяпна изумено.

— Какво? Какво говорите?

— Вече казах твърде много. Връщай се бързо вкъщи.

И мъжът се стопи в сенките.

— Почакай! — подвикна му Ецио. — Обясни ми! Върни се!

Ала човекът сякаш бе потънал вдън земя.

Ецио забърза към фенерджията.

— Колко е часът? — попита го той.

Мъжът вдигна поглед към небето.

— Трябва да е към двайсетия час — отвърна.

Ецио пресметна бързо. Беше тръгнал преди два часа. Трябваха му двайсетина минути да се върне. Затича. Загложди го ужасно предчувствие.

Веднага щом зърна Палацо Аудиторе, усети, че нещо не е наред. Никъде не светеше, големите порти отпред зееха отворени. Той хукна още по-бързо и закрещя:

— Татко! Федерико!

Просторният салон на имението беше тъмен и празен, ала в мътната светлина Ецио различи обърнатите маси, счупените столове, строшените съдове и чаши. Някой беше съборил платната на Леонардо на пода и ги бе разпорил с нож. Нейде отдалеч в мрачината долетя хлипане — плачеше жена. Майка му!

Той се втурна към звука, ала зад него помръдна сянка, нещо се издигна над главата му. Ецио се извърна и сграбчи тежкия сребърен свещник, който се стрелна застрашително надолу. Извъртя го бясно и нападателят го пусна с уплашен вик. Младежът метна настрани свещника, стисна ръката на нападателя и го придърпа към бледата светлина. Вече беше извадил камата от ножницата. В сърцето му бушуваше смъртна ярост.

— О! Ser Ецио! Слава на Бога!

Ецио разпозна гласа, после и лицето на семейната икономка Анета, която служеше при тях от години.

— Какво е станало? — попита той, сграбчи китките й и я раздруса от тревога и страх.

— Нахълта градската стража. Арестуваха баща ти и Федерико. Отведоха дори малкия Петручо — изтръгнаха го от ръцете на майка ти.

— Къде е мама? Къде е Клаудия?

— Тук сме — долетя треперлив глас откъм сенките.

Появи се сестра му. На ръката й се крепеше майка им. Ецио вдигна един стол, за да седне Мария. В бледата светлина забеляза кървави петна по разкъсаните и изпоцапани дрехи на Клаудия. Майка му сякаш не го позна. Хлипаше и се клатеше трескаво напред-назад. Ръцете й стискаха малкото дървено ковчеже, пълно с пера, което Петручо й бе подарил сякаш не преди два дни, а в един друг живот.

— За бога, Клаудия! Добре ли си? — Той я погледна, обзет от гняв. — Да не би…?

— Не — нищо ми няма. Само се посдърпахме, понеже си мислеха, че знам къде си… Но мама… О, Ецио, отведоха татко, Федерико и Петручо в Палацо Векио!

— Майка ти не е на себе си — обади се Анета. — Понечи да се възпротиви, а те… — Икономката избухна: — Bastradi 10 10 Копелета (итал.). — Б.ред. !

Ецио мислеше бързо.

— Тук не са на сигурно място. Можеш ли да ги заведеш някъде, Анета?

— Да, да… при сестра ми. Там ще са в безопасност.

Думите излитаха с мъка от устата на икономката.

— Трябва да действаме бързо. Стражарите със сигурност ще се върнат да ме търсят. Клаудия, мамо, няма време за губене. Не вземайте нищо, просто вървете с Анета. Веднага! Клаудия, подкрепяй мама.

Той ги изпроводи до изхода на опустошения им дом. После ги остави в сигурните ръце на вярната Анета, която постепенно възвръщаше самообладанието си. В съзнанието на Ецио се блъскаха предположения, светът му рухваше пред очите му. Той отчаяно се мъчеше да осъзнае случилото се, да реши какво да предприеме, как да спаси братята и баща си…

Веднага почувства, че трябва намери начин да види баща си, да разбере какво е предизвикало жестоката разправа със семейството му. Ала Джовани беше в Палацо Векио! Навярно бяха хвърлили близките му в двете малки килии в кулата. Но изход трябваше да се намери! Палацо Векио бе укрепен като бойна крепост, несъмнено го охраняваха стражари — особено тази нощ.

Ецио се насили да се успокои и да събере мислите си. Запрокрадва се, долепен до стените на сградите, по улиците към Пиаца дела Синьория. Погледна нагоре. По бойниците и на върха на крепостта горяха факли, осветяващи гигантските червени лилии — герба на града — и големия часовник в основата на кулата. С присвити очи Ецио се взря още по-нависоко. Стори му се, че различава бледата светлинка на свещ зад тесния, преграден с решетки прозорец под върха на кулата. Пред огромните двойни порти на крепостта дежуреха стражари, други се разхождаха по бойниците. По кулата обаче не се виждаха въоръжени мъже, а и нейните бойници така или иначе се намираха над прозореца, до който трябваше да се добере.