Оливър Боудън - Ренесанс

Той вдигна капака на сандъка и видя бяла мантия с качулка — очевидно старовремска и ушита от вълна с неизвестен за него произход. Нещо го подтикна да я сложи и тутакси усети в жилите му да потича странна сила. Отметна качулката, но не свали мантията.

В сандъка откри и кожена гривна, счупена кама, чието острие вместо с дръжка се свързваше с непонятен механизъм, меч, пергамент с букви, символи и сякаш част от чертеж, и писмото и документите, които баща му заръча да занесе на Уберто Алберти. Ецио взе всичко, захлопна сандъка и се върна в кабинета на Джовани, затваряйки старателно тайната врата. В кабинета откри захвърлената кожена чанта за документи на Джулио, напъха вътре съдържанието на сандъка и я преметна през гърди. Мечът запаса на колана си. Почуди се какво означават странните вещи и защо баща му ги държи в тайна стая. Ала притиснат от времето, той пропъди мислите и предпазливо се отправи към портала на имението.

Точно когато пристъпи в предния двор обаче, забеляза да влизат двама стражари. Не успя да се скрие. Видяха го.

— Спри! — извика единият и мъжете се втурнаха към него.

Не остана възможност за отстъпление. Стражарите вече бяха извадили мечовете си.

— Защо сте дошли? Да ме арестувате?

— Не — каза онзи, който проговори първи. — Имаме заповед да те убием!

Другият го нападна веднага.

Ецио извади меча — оръжието му беше непознато, ала го усещаше леко и силно в дланта си, сякаш го бе използвал цял живот. Парира първите удари — отляво и отдясно, понеже и двамата стражари му се нахвърлиха едновременно. И от трите меча се разлетяха искри, ала Ецио усети как новото му оръжие устоява на напора — ловко и могъщо. Когато вторият стражар понечи да отсече ръката на Ецио от рамото, младежът се сви под спускащото се острие, премести тежестта си от задния към предния крак и се спусна напред. Ръката, с която стражарят стискаше меча, се блъсна в рамото на Ецио, без да го нарани. Той залитна и младежът използва собствената си инерция да го прониже право в сърцето с новия си меч. Ецио изопна рамене, залюля се на пети, вдигна левия си крак и оттласна тялото на мъртвия стражар от острието тъкмо навреме, за да се обърне и да посрещне атаката на другаря му. Мъжът се хвърли към него с рев, размахал тежката си сабя:

— Приготви се да умреш, traditore!

— Не съм предател. Никой от семейството ми не е предател.

Стражарят замахна. Ръкавът на Ецио се разкъса, потече кръв. Младежът потръпна от болка, но бързо се съвзе. Стражарят нападна, възползвайки се от предимството си. Ецио го остави да замахне отново, отстъпи назад, препъна го, стовари безмилостно меча си върху врата му и отсече главата му още преди да се строполи на земята.

За секунда застина разтреперан и задъхан в тишината, последвала мелето. За пръв път убиваше. Дали? Усещаше някакъв друг, древен живот у себе си, живот, срещал стотици пъти смъртта.

Чувството го изплаши. Тази нощ Ецио наистина се бе състарил, ала сега у него сякаш се пробуди някаква по-тъмна сила, нещо, което надхвърляше ефекта от мъчителните преживелици през последните часове. С отпуснати рамене той се отправи по тъмните улици към имението на Алберти. Сепваше се при всеки звук и често се озърташе назад. Най-сетне — на ръба на пълното изтощение, впрегнал последните си капчици сила, Ецио се добра до дома на съдията. Погледна фасадата и забеляза мътна светлинка зад един от предните прозорци. Почука силно на вратата с дръжката на меча.

Никакъв отговор. Раздразнен и нетърпелив, той потропа отново — по-силно. Пак нищо.

На третия път обаче отворът в портата се открехна за кратко и после се захлопна. Вратата се отвори почти незабавно и подозрителен въоръжен прислужник го пусна да влезе. Ецио обясни защо е дошъл и бе отведен в стая на първия етаж, където Алберти седеше пред отрупано с книжа писалище. На младежа му се стори, че зад него на стол пред догарящата камина седи полуизвърнат друг мъж — висок и царствен. Различаваше обаче само отчасти профила му — при това смътно.

— Ецио? — изправи се изненадано Алберти. — Какво правиш тук толкова късно?

— Аз… аз не…

Алберти приближи и го обгърна през рамо.

— Почакай, дете. Поеми си дъх. Събери си мислите.

Ецио кимна. Почувства се по-сигурен и същевременно по-уязвим. Събитията, развили се, след като тръгна да отнесе писмата на Джовани, нахлуха в главата му. Месинговият часовник върху писалището сочеше, че наближава полунощ. Нима бяха изминали само дванайсет часа, откакто момчето бе придружило майка си до художническото ателие? Доплака му се. Ала успя да се съвземе и вече порасналият мъж проговори: