Оливър Боудън - Ренесанс

Сблъскаха се в края на площада. Стражарите застанаха срещу него, отрязвайки пътя за отстъпление. Други се приближаваха изотзад. Ецио се нахвърли диво върху им. За нещастие единият парира удара и мечът отлетя от ръката му. Изгубил всякаква надежда, Ецио понечи да побегне, ала преди да направи и крачка, се случи нещо смайващо. От тясната уличка наблизо, накъдето се беше запътил, се появи мъж с раздърпани дрехи и нападна мълниеносно двамата стражари. Заби дългата си кама в подмишниците на ръцете им, които доскоро стискаха мечовете, а сега увиснаха безпомощно с прерязани сухожилия. Действаше толкова светкавично, че Ецио не успяваше да проследи движенията му. Мъжът вдигна падналия меч и му го подхвърли. Ецио го разпозна. Отново го лъхна миризмата на лук и чесън. В този момент свежи рози от Дамаск не биха ухаели по-приятно.

— Изчезвай оттук — нареди мъжът и сам последва заръката.

Ецио се втурна в уличката, а после закриволичи по алеи и пътеки, които познаваше като на длан от нощните скиталчества с Федерико. Гълчавата зад него стихна. Запъти се към реката и намери убежище в изоставена барака, обитавана някога от нощни пазачи, точно зад един от складовете на бащата на Кристина.

В този момент той загърби детството и се превърна в мъж. Непосилната отговорност да отмъсти и да поправи ужасната несправедливост легна върху плещите му като тежка мантия.

Приседна върху купчина разхвърляни чували и усети как цялото му тяло затрепери. Светът му бе погубен. Баща му… Федерико… и Господи, нима е възможно… малкият Петручо… ги нямаше, бяха мъртви, убити. Ецио оброни глава и заплака, неспособен да възпре сълзите от скръб, страх и омраза. Вдигна лице едва след няколко часа — в кръвясалите му очи светеше непоколебима жажда за мъст. В този момент той разбра, че предишният му живот е приключил — момчето Ецио си беше отишло завинаги. Отсега нататък една-едничка цел щеше да осмисля дните му — възмездието.

По-късно през деня, наясно, че стражарите все още го издирват неумолимо, той пое по глухи улички към семейното имение на Кристина. Не искаше да я излага на опасност, но трябваше да си вземе чантата и безценното й съдържание. Скри се в смърдяща на урина тъмна ниша, не смеейки да помръдне дори когато из краката му се защурваха плъхове, докато светлината в прозореца й му подсказа, че вече се готви за лягане.

— Ецио! — извика тя, щом го видя на балкона. — Слава Богу, че си жив. — По лицето й за кратко се изписа безкрайно облекчение, но почти веднага го смени скръб. — Баща ти… братята ти…

Не намери сили да довърши изречението и сведе глава.

Ецио я прегърна и няколко минути постояха така, сгушени в обятията си.

Накрая тя избухна:

— Луд ли си? Защо си още във Флоренция?

— Трябва да се погрижа за едно-две неща — мрачно отвърна той. — Но не мога да остана дълго при теб. Излагам семейството ти на опасност. Ако помислят, че ме укриваш…

Кристина остана безмълвна.

— Дай ми чантата и ще вървя.

Тя я донесе, но преди да му я подаде, попита:

— А какво ще стане с близките ти?

— Те са най-неотложната ми грижа. Трябва да погреба покойниците си. Няма да понеса да ги захвърлят в трап с вар като престъпници.

— Знам къде са ги занесли.

— Откъде?

— Всички в града говорят. Сега там е безлюдно. До Порта Сан Николо са. Между труповете на просяците. Изкопали са ямата. Очакват каруците с вар на сутринта. О, Ецио…

Той отвърна спокойно, но сурово:

— Ще се погрижа татко и братята ми да си отидат както подобава от този свят. Не мога да им осигуря заупокойна служба, ала няма да позволя да опетнят телата им.

— Ще дойда с теб!

— Не! Не знаеш ли какво те чака, ако те заловят с мен?

Кристина сведе очи.

— Трябва да проверя дали майка ми и сестра ми са на сигурно място. Дължа на семейството си и още една смърт. — Той се поколеба. — После ще замина. Навярно завинаги. Въпросът е дали ще ме последваш.

Тя пристъпи назад. В очите й се изписаха безброй противоречиви чувства. Доминираше любовта — дълбока и силна — ала той вече я беше надраснал с години, откакто за пръв път се бяха прегърнали. Тя беше още момиче. Как би могъл да очаква, че ще приеме такава жертва?

— Искам го, Ецио, да знаеш само колко го желая… ала семейството ми… родителите ми няма да го преживеят…

Погледна я нежно. Макар да бяха връстници, преживелиците му през последните дни го бяха принудили да съзрее по-бързо от нея. Той вече нямаше семейство, на което да разчита. Останали му бяха само отговорността и тежкият дълг.