Оливър Боудън - Ренесанс

— Не биваше да питам. А и кой знае, може би някой ден, когато сме загърбили всичко това… — Вдигна ръце към врата си и извади изпод яката тежък сребърен медальон на фина златна верижка. Свали го. Върху медальона семпло бе гравирана първата буква от фамилното му име — „А“. — Искам да го вземеш. Моля те.

Тя го прие с треперещи ръце. По страните й се стичаха сълзи. Сведе очи към медальона, после ги вдигна — да му благодари, да изрече още оправдания.

Но той си беше отишъл.

Край южния бряг на река Арно до Порта Сан Николо Ецио откри зловещото място, където телата лежаха подредени до ръба на огромна зейнала яма. Двамина стражари с нещастен вид — очевидно пресни попълнения — обикаляха наоколо, по-скоро влачейки, отколкото носейки алебардите си. Униформите им пробудиха гнева на Ецио и първоначалният му порив бе да ги убие, но днес се беше нагледал на смърт, а и стражарите бяха селски момчета, навлекли униформите по неволя. Сърцето му се сви, когато забеляза телата на баща си и братята си, захвърлени до ръба на ямата, все още с примки около ожулените вратове. Разбра обаче, че щом дежурните заспят — което несъмнено щеше да стане скоро — ще успее лесно да отнесе телата до речния бряг, където го чакаше лодка, натоварена със съчки.

Беше три сутринта и небето на изток вече светлееше от първото бледо сияние на зората, когато Ецио успя да осъществи замисленото. Стоеше самотен на речния бряг, вперил поглед в лодката, която отнасяше телата на най-близките му същества. Обвита в пламъци, тя бавно плаваше по течението към морето. Ецио я проследи, докато и последната искрица не изчезна зад хоризонта…

Върна се в града. Твърдата решимост беше надмогнала скръбта. Чакаше го много работа. Ала първо трябваше да отпочине. Върна се в колибата на пазача и се настани възможно най-удобно. Успя да подремне, вярно, ала Кристина не напусна нито за миг мислите и неспокойните му сънища.

Знаеше къде горе-долу се намира домът на сестрата на Анета, макар никога да не беше го посещавал. Не познаваше и Паола. Анета обаче му беше дойка и Ецио бе сигурен, че може да й се довери напълно, дори ако всички други го подведат. Почуди се дали е узнала — навярно беше — каква участ е сполетяла баща му и братята му и ако е така, дали е казала на майка му и сестра му.

Пое към къщата предпазливо, по обиколен маршрут и удадеше ли му се случай — по покривите, за да избегне оживените улици, където несъмнено дебнеха хората на Уберто Алберти. Мисълта за предателството на съдията не му даваше мира. За каква фракция говореше баща му пред бесилото? Какво бе принудило Алберти да убие един от най-близките си сподвижници?

Ецио знаеше, че Паола живее северно от катедралата. Когато стигна квартала обаче, не успя да се ориентира. Само тук-там по сградите имаше указателни табели, а и не биваше да се шляе пред погледите на минувачите, за да не го разпознаят. Тъкмо понечи да се върне, когато видя Анета да приближава откъм Пиаца Сан Лоренцо.

Дръпна качулката ниско над челото си и тръгна към нея, налагайки си да крачи спокойно и да се слее възможно най-незабележимо с гражданите, забързани по работа. Мина покрай Анета и доволно отбеляза, че и тя не даде признак да го е разпознала. След няколко метра свърна назад и тръгна след нея.

— Анета…

Съобразителната му дойка не се обърна.

— Ецио. Жив и здрав си…

— Не точно. Майка ми и сестра ми…?

— На сигурно място са. О, Ецио, клетият ти баща. И Федерико. И… — тя потисна задавилия я плач — … малкият Петручо. Тъкмо бях в „Сан Лоренцо“. Запалих свещ на свети Антонио за душите им. Казват, че дукът скоро ще се върне. Може би…

— Мама и Клаудия знаят ли?

— Решихме, че е по-добре да не им съобщаваме.

Ецио се замисли.

— Да, правилно. Аз ще им кажа, когато настъпи моментът. Ще ме заведеш ли при тях? Не можах да открия къщата на сестра ти.

— Натам отивам. Следвай ме неотлъчно.

Той поизостана малко, но без да я изпуска от поглед.

Сградата, в която влязоха, имаше мрачна, наподобяваща крепост фасада като повечето по-големи флорентински имения, ала обстановката вътре го изненада и свари неподготвен.

Озова се в пищно декориран просторен салон с висок таван. Беше мрачно и душно. По стените висяха кадифени драперии в тъмночервено и наситенокафяво и ориенталски бродерии, изобразяващи чувствени сцени на сексуална наслада. В стаята горяха свещи, носеше се ухание на ароматен восък. Мебелировката се състоеше предимно от меки дивани, осеяни с възглавнички от скъп брокат, и ниски масички с подноси с вино в сребърни гарафи, венециански чаши и златни купи със сладкиши. Най-стъписващи обаче бяха хората в стаята. Дузина красиви девойки в копринени и сатенени рокли в зелено и жълто, ушити в духа на флорентинската мода, ала с цепки чак до бедрата, а деколтетата не оставяха много простор за въображението, освен малкия намек докъде трябва да се ограничи. По трите стени на стаята под гоблените и брокатените драперии се виждаха врати.