Оливър Боудън - Ренесанс

Потискайки мрачните мисли, Ецио бързо прекоси южния край на площада и се запъти към ателието на Леонардо. Казаха му, че маестрото си е у дома — в задния двор. Ателието изглеждаше още по-разхвърляно, макар в хаоса да личеше някаква методичност. Към предметите, които Ецио бе забелязал предния път, се бяха прибавили нови, а от тавана висеше странна дървена конструкция, наподобяваща скелет на прилеп. Върху един от стативите беше подпрян голям пергамент в дъсчена рамка. В ъгъла под невъзможно заплетена схема Леонардо бе изписал някакви нечетливи драскулки. Към Аниоло се бе присъединил нов помощник — Иноченто — и двамата се опитваха да сложат донякъде в ред ателието, описвайки вещите, за да не им изгубят дирите.

— В задния двор е — повтори Аниоло. — Просто иди. Няма да има проблем.

Леонардо бе погълнат от прелюбопитна дейност. Навсякъде из Флоренция се продаваха пойни птички. Хората закачаха клетките пред прозорците си, за да се наслаждават на трелите им. Когато песнопойците умираха, просто ги сменяха с други. Край художника бяха подредени дузина клетки и Ецио го видя как придърпва едната, отваря малката вратичка, вдига клетката и наблюдава как конопарчето (в този случай) намира изхода, провира се навън и отлита. Леонардо го проследи зорко как се отдалечава и посегна към друга клетка, но забеляза Ецио.

Усмихна му се обаятелно и топло и го прегърна. После лицето му доби сериозно изражение.

— Ецио! Приятелю мой! Не очаквах да те видя повече след всичко, което преживя. Ала заповядай. Добре си дошъл! Изчакай ме само минутка, няма да се бавя.

Младежът проследи как художникът освобождава една след друга чучулиги, червенушки, дроздове и далеч по-скъпите от тях славеи, наблюдавайки ги внимателно.

— Какво правиш? — почуди се Ецио.

— Всеки живот е ценен — отвърна простичко Леонардо. — Не понасям да виждам сродните ми създания затворени в клетка единствено защото имат прекрасни гласове.

— Само затова ли ги пускаш на свобода? — Ецио подозираше, че има и по-потаен мотив.

Леонардо се ухили, но не отговори направо.

— Вече не ям и месо. Нима горките животни трябва да умират само защото са ни вкусни?

— Иначе фермерите ще останат без работа.

— Могат да отглеждат зърно.

— Каква скука! А и пазарът ще се пресити с пшеница.

— О, забравих, че си finanziatore! Забравям и добрите си обноски. Какво те води насам?

— Ще те помоля за услуга, Леонардо.

— С какво бих могъл да ти помогна?

— Наследих… нещо от баща си, което искам да поправиш, ако можеш.

Очите на Леонардо светнаха.

— Разбира се! Последвай ме! Ще влезем в стаята ми — момчетата както винаги са хвърлили ателието в пълен безпорядък. Понякога се чудя защо изобщо ги наемам.

Ецио се усмихна. Започваше да се досеща защо, ала същевременно усещаше, че първата любов на Леонардо е — и винаги ще си остане — изкуството.

— Заповядай — покани го Леонардо.

По-малкото помещение бе дори по-разхвърляно от ателието, ала сред купищата книги, мостри и пергаменти, изписани със същия неразгадаем шифър, художникът, както обикновено (и в контраст с обстановката) безупречно облечен и напарфюмиран, успя да освободи малко място върху голямата чертожна дъска, внимателно натрупвайки част от документите на купчина.

— Извини ме за безпорядъка — каза той. — Ала поне си намерихме оазис! Да видим какво ми носиш. Освен ако не искаш да изпиеш първо чаша вино?

— Не, не.

— Добре — нетърпеливо каза Леонардо. — Покажи ми го тогава!

Ецио извади нежно острието, кожената гривна и механизма, които предварително бе увил в загадъчния пергамент от сандъка на баща си. Леонардо се опита да сглоби частите. Напразно. И сякаш се отчая.

— Не знам, Ецио — подхвана той. — Този механизъм е стар, много стар, но е и сложен и бих казал, изпреварил дори нашето време. Удивително! — Той вдигна поглед. — За пръв път виждам подобно нещо. Но се опасявам, че съм безпомощен без оригиналната схема.

После посегна към пергамента, за да прибере частите.

— Почакай! — възкликна той и се варя в написаното.

Остави настрани счупеното острие и кожената гривна, разтвори листа, зачете се и затършува из редицата стари книги и ръкописи на полицата до него. Намери каквото търсеше, постави двете книги върху масата и вглъбено ги запрелиства.

— Какво правиш? — попита Ецио.

— Много интересно… — рече Леонардо. — Изглежда е страница от сборник с древни ръкописи.

— Какво?

— Част от манускрипт. Не е печатан, а е писан на ръка. Явно наистина датира от дълбока древност. Имаш ли и други?