Оливър Боудън - Ренесанс

Ецио се озърна. По-скоро се чудеше накъде да гледа.

— Сигурна ли си, че не сме сбъркали къщата? — попита той Анета.

— Ma certo 12 12 Разбира се (итал.). — Б.ред. ! И сестра ми идва да ни приветства с добре дошли!

Елегантна жена — навярно в края на трийсетте, но на вид поне с десет години по-млада, красива като principessa и много по-добре облечена — се запъти към тях от средата на стаята. Прибулената тъга в очите й някак си подсилваше чувствеността й и Ецио — въпреки всичко, което тегнеше в сърцето му — усети, че се поддава на чара й.

Тя протегна към него ръката си с дълги пръсти и много бижута.

— За мен е удоволствие да се запознаем, месер Аудиторе — огледа го тя одобрително. — Анета не пести похвалите по твой адрес. Сега разбирам защо.

Ецио поруменя.

— Оценявам милите ви думи, госпожо…

— Наричай ме Паола, моля те.

Ецио се поклони.

— Нямам думи да изразя благодарността си, че закриляхте майка ми и сестра ми, гос… Паола.

— За мен беше чест.

— Тук ли са те? Може ли да ги видя?

— Не са тук — мястото не е подходящо за тях, а и някои от клиентите ми заемат високи постове в градската управа.

— Тогава, простете ми, но дали това е…?

Паола се засмя.

— Разбира се! Но се надявам да изглежда по-различно от вертепите край доковете! Клиентелата се стича по-късно, но обичаме да сме подготвени — винаги съществува възможност някой да се отбие на път за работа. Пристигаш тъкмо навреме.

— Къде е майка ми? Къде е Клаудия?

— На сигурно място са, Ецио, но е твърде опасно да те заведа при тях сега. Не бива да рискуваме, за да не разкрият укритието им. — Тя го поведе към дивана и седна до него. Междувременно Анета изчезна във вътрешността на къщата по свои дела.

— Смятам, че е най-добре — продължи Паола — да напуснете Флоренция при първа възможност. Ала първо трябва да отпочинеш. Да събереш сили, понеже те чака дълъг и тежък път. Дали би желал…

— Много си любезна, Паола — прекъсна я меко той, — и предложението ти е уместно. Но сега не мога да остана.

— Защо? Закъде бързаш?

Докато разговаряха, Ецио усещаше как постепенно го обзема спокойствие, как бушуващите в ума му мисли се укротяват. Най-сетне се отърси от шока и страха, понеже решението се очерта непоклатимо и ясно като пътеводна звезда.

— Ще убия Уберто Алберти — каза той.

Паоло го изгледа угрижено.

— Разбирам, че копнееш за мъст, но върховният съдия е могъщ човек. Ти не си убиец по природа, Ецио…

„Съдбата ме подтикна“ — помисли си Ецио, ала на глас изрече възможно най-учтиво:

— Спести ми лекцията.

Нищо не можеше да го разколебае.

Паола невъзмутимо довърши изречението:

— … ала аз мога да ти помогна да станеш.

Ецио потисна подозрението.

— И защо искаш да ме научиш да убивам?

Тя поклати глава.

— За да те науча да оцеляваш.

— Не съм убеден, че се нуждая от уроци.

— Знам как се чувстваш — усмихна се тя, — но моля те, позволи ми да поощря вродените ти умения. Възприеми уроците ми като допълнително оръжие в арсенала си.

Започнаха още същия ден. Паола включи в обучението момичетата, които в момента бяха свободни, и доверените си прислужници. В градината с висока ограда зад къщата тя разпредели двайсетина от хората си в пет групи по четирима. Те се заразхождаха из градината, като от време навреме поспираха, разговаряха, разменяха си шеги. Някои от момичетата хвърляха предизвикателни погледи към Ецио и му се усмихваха. Той, който не се разделяше с безценната си кожена чанта, не се поддаваше на чара им.

— Така… — започна Паола. — Дискретността е особено съществена в моята професия. Трябва да се движим по улиците свободно — да ни виждат, но да не ни забелязват. И ти трябва да се научиш как да се сливаш с обстановката и с градските тълпи. — Ецио отвори уста да възрази, но тя вдигна ръка. — Знам! Анета твърди, че не се справяш зле, ала тепърва ще научиш много. Повече, отколкото подозираш. Искам да си избереш група и да се опиташ да се слееш с нея. Не ми позволявай да те разкрия. Помни, че едва си избегнал това по време на екзекуцията.

Тежките думи жегнаха Ецио, но задачата не му се стори особено трудна, стига наистина да не се набива в очи. Ала да заблуди зоркия поглед на Паола се оказа по-сложно, отколкото предполагаше. Блъскаше се тромаво в някого или се препъваше, а момичетата или прислужниците от избраната група се разбягваха, излагайки го на показ. Градината беше приятна — слънчева и потънала в зеленина, в клоните на декоративните дървета чуруликаха птички, — ала въображението на Ецио я рисуваше като лабиринт от враждебни улици, където всеки минувач е потенциален неприятел. И на всяка крачка се сблъскваше с неумолимите забележки на Паола.