Оливър Боудън - Ренесанс

— Внимавай! — предупреждаваше го тя. — Не се движи толкова самонадеяно. Покажи уважение към момичетата ми! Пристъпвай по-кротко, когато си край тях! Как смяташ да се слееш с хората, като ги разблъскваш насам-натам? О, Ецио! Очаквах да се представиш по-добре!

Най-сетне, на третия ден хапливите забележки намаляха, а на сутринта на четвъртия той успя да мине току под носа на Паола, без да привлече вниманието й. Всъщност след петнайсетминутно мълчание тя извика:

— Добре, Ецио, предавам се! Къде си?

Доволен от себе си, той се подаде измежду група момичета — истинско копие на един от младите прислужници. Паола се усмихна и запляска. Останалите се присъединиха към овациите.

Уроците обаче не приключиха дотук.

— След като се научи да се сливаш с множеството — рече му Паола на другата сутрин, — ще ти покажа как да използваш придобитите умения, за да крадеш.

Ецио се стъписа, но Паола му обясни:

— Незаменим метод за оцеляване, който все някога ще ти потрябва. Без пари човек е безпомощен, а навярно невинаги ще ти се удава да ги печелиш с честен труд. Сигурна съм, че никога не би отнел от човек, който не може да си позволи да губи, или от приятел. Представи си това умение като острието на джобно ножче, което рядко ти е потребно, но е полезно да го притежаваш.

Да се научи да пребърква джобове се оказа още по-трудно. Прокрадваше се успешно до момичето, но щом ръката му се плъзнеше към кесията на колана й, тя се развикваше и побягваше. Когато за пръв път смогна да отмъкне няколко монети, той застина възторжено за миг, но тутакси върху рамото му се стовари тежка длан. „Ti arresto!“ — рече ухилено прислужникът, който играеше ролята на градски стражар. Паола не се усмихна.

— Откраднеш ли, Ецио — каза тя, — не бива да се мотаеш на мястото.

Той обаче схващаше все по-бързо и започваше да разбира колко необходими ще му бъдат тези умения, за да изпълни успешно мисията си. Щом успя да обере успешно десет момичета подред — последните пет, без Паола изобщо да забележи — тя обяви, че обучението му е към своя край.

— Връщайте се на работа, момичета! Времето за игрички свърши.

— Наистина ли? — замърмориха недоволно момичетата, сбогувайки се с Ецио. — Той е толкова сладък, толкова невинен изглежда…

Ала Паола беше непреклонна. Закрачи до него из градината. Както винаги, Ецио не сваляше ръка от чантата си.

— Научи се как да достигнеш врага — рече Паола, — ала трябва да ти намерим подходящо оръжие. Нещо по-незабележимо от меч.

— И какво би ме посъветвала?

— Е, ти вече знаеш отговора!

Тя размаха пред лицето му пречупеното острие и кожената гривна, които Ецио бе открил в сандъка на баща си и които уж лежаха на сигурно място в кожената чанта. Той я отвори и шокирано затършува в нея. Наистина бяха изчезнали.

— Паола! Как, по дяволите…

Тя се засмя.

— … ги взех? Приложих същите умения, на които те научих. Но остана още един урок. Вече можеш успешно да изпразваш джобове, ала трябва да бъдеш нащрек, за да не те изненада някой, ловък като теб!

Ецио изгледа мрачно счупеното острие, което Паола му върна заедно с кожената гривна.

— Има и някакъв механизъм към тях. Ала и трите са негодни.

— О! — възкликна Паола. — Вярно. Но ми се струва, че вече познаваш месер Леонардо?

— Да Винчи? Наскоро се запознахме. — Той млъкна, докато изтика от съзнанието си мъчителния спомен. — Но как може художник да ми помогне?

— Той е много повече от художник. Занеси му всичко и ще се убедиш.

Ецио съзря смисъл в предложението й и кимна в знак на съгласие.

— Може ли да ти задам още един въпрос, преди да тръгна?

— Разбира се.

— Защо ми помагаш толкова усърдно, макар да не съм ти близък?

Паола му се усмихна тъжно. Вместо отговор, дръпна ръкава на робата си и разкри бледа и фина ръка — красива, но белязана от гъста мрежа от грозни, тъмни и дълги белези. Ецио видя и разбра. Някога някой беше подлагал на мъчения тази жена.

— И аз познавам предателството — рече Паола.

А Ецио почувства ясно, че е срещнал сродна душа.

Кварталът с оживените тесни улички, където се намираше ателието на Леонардо, не бе далеч от къщата за удоволствия на Паола, ала Ецио трябваше да прекоси просторния и многолюден Пиаца дел Домо. Тук наскоро заучените умения за сливане с тълпата се оказаха особено полезни. От екзекуцията бяха минали десет дни. Алберти навярно смяташе, че Ецио отдавна е напуснал Флоренция, но той не искаше да поема никакви рискове. На същото мнение — съдейки по множеството стражари на площада — явно бе и съдията. Из града несъмнено сновяха и цивилни шпиони. Ецио вървеше със сведена глава, особено докато крачеше между катедралата и Баптистерията, където площадът бе най-оживен. Мина край камбанарията на Джото, вдъхваща респект у обитателите на Флоренция повече от век и половина, и покрай внушителния червен катедрален купол на Брунелески, издигнат едва преди петнайсет години, ала не вдигна очи към тях, макар да забеляза как групи френски и испански туристи се взират нагоре с възторжена почуда и в сърцето му се надигна вълна от гордост за родния град. Беше ли обаче все още негов този град?