Оливър Боудън - Ренесанс

После отвори вратата и застана на прага, препречвайки пътя на стражаря.

— Ти ли си Леонардо да Винчи? — попита мъжът с отчетлив, авторитетен тон.

— С какво мога да ви услужа? — рече Леонардо и излезе на улицата, принуждавайки стражаря да отстъпи назад.

— Изпратен съм да те поразпитам.

Леонардо се премести така, че да избута стражаря с гръб към вратата на ателието.

— Какъв е проблемът?

— Докладваха ни, че току-що си приютил всепризнат враг на града.

— Аз? Да съм приютявал врагове? Нагла лъжа!

— Кога за последно видя и говори с Ецио Аудиторе?

— С кого?

— Не се занасяй с мен! Знаем, че си бил близък на семейството. Продал си на майката няколко свои драсканици. Ще се наложи май да ти опресня паметта. — Стражарят заби дръжката на алебардата си в корема на Леонардо. Маестрото изпищя болезнено, сгъна се одве и падна на земята. Стражарят го зарита. — По-разговорлив ли си вече? Не си падам по художници с меки китки.

Ецио вече бе успял да се измъкне тихо от ателието и да застане зад стражаря. Улицата изглеждаше безлюдна. Виждаше потната голя шия на мъжа. Беше време да пусне в действие новата си играчка. Вдигна ръка, натисна бутона на механизма и острието безшумно изскочи навън. Със сръчно движение на разтворената си дясна длан той прониза гърлото на стражаря. Безмилостно наточеното острие си проби с леснина път през врата на мъжа. Той се свлече мъртъв още преди да докосне земята.

Ецио помогна на Леонардо да се изправи.

— Благодаря — рече потресеният художник.

— Съжалявам. Не исках да го убивам. Но нямаше време…

— Понякога не ни остава избор. Вече съм свикнал.

— Какво имаш предвид?

— Замесиха ме в случая „Салтарели“.

Ецио си спомни. Преди няколко седмици Джакопо Салтарели — модел на млад художник — бе нарочен, че проституира. Леонардо и още трима артисти бяха обвинени, че покровителстват младежа. Закриха процеса поради липса на доказателства, но клеймото си остана.

— Но в този град не преследваме хомосексуалистите — рече Ецио. — Нали затова германците използват нарицателното „флорентинска наклонност“?

— По принцип е незаконно — суховато отвърна Леонардо. — Налагат глоби. А хора като Алберти…

— Какво ще правим с тялото?

— О! То си е направо дар Божи. Помогни ми да го завлечем вътре, преди да ни видят. Ще го сложа при останалите.

— Дар Божи? Останалите?

— В избата е доста студено. Запазват се по цяла седмица. От време на време вземам по някой непотърсен от никого труп от болницата. Неофициално, разбира се. Правя им дисекция — помага ми за проучванията.

Ецио изгледа заинтригувано приятеля си.

— Какво?!

— Казах ти вече — интересно ми е да изследвам устройството на нещата.

Те извлякоха тялото извън полезрението на минувачите и Леонардо и двамата му помощници го понесоха по каменните стъпала към зимника.

— Ами ако изпратят някого да го търси? Да провери какво е станало с него?

— Ще отрека да съм го виждал — сви рамене Леонардо и намигна. — А имам и влиятелни приятели.

Ецио се смая.

— Е, изглеждаш доста самоуверен…

— Само не споменавай никому за инцидента.

— Няма. Благодаря ти за всичко, Леонардо.

— За мен беше чест. И не забравяй… — очите му светнаха алчно — ако намериш още страници от книгата, да ми ги донесеш. Кой знае какви други проекти съдържа.

— Обещавам!

Ецио се върна в дома на Паола в приповдигнато настроение, макар да не забрави да се прикрие сред множеството, докато крачеше към северната част на града.

Паола го приветства с облекчение.

— Забави се повече, отколкото очаквах!

— Леонардо е от бъбривите.

— Ала не е вършил само това, надявам се?

— О, не. Виж!

Той й показа закрепената на китката му кама. Извади я изпод ръкава си с ефектен размах и доволна момчешка усмивка.

— Впечатляващо!

— Да — огледа възторжено острието Ецио. — Ще трябва да се поупражнявам, за да не си отрежа някой пръст.

Паола го изгледа сериозно.

— Е, Ецио, вече си готов. Аз ти преподадох необходимите умения, Леонардо поправи оръжието ти. — Тя си пое дъх. — Сега трябва да осъществиш намисленото.

— Да — тихо отвърна Ецио, а лицето му отново помръкна. — Въпросът е как да се добера до месер Алберти.

— Дук Лоренцо се е върнал в града — замислено подхвана Паола. — Не е доволен от екзекуциите, извършени от Алберти в негово отсъствие, ала няма как да се опълчи на съдията. Както и да е… утре вечер маестро Верокио ще демонстрира последното си творение в Санта Кроче. Ще присъства каймакът на флорентинското общество, включително Алберти. — Тя го погледна. — Смятам, че и ти трябва да отидеш.