Оливър Боудън - Ренесанс

Ецио разбра, че скулптурата, която щяха да приветстват, е бронзова статуя на Давид — библейския герой, с когото градът се идентифицираше заради местоположението си между двама Голиати — Рим на юг и алчните за нови земи френски крале на север. Семейство Медичи бе възложило на Верокио да извае статуята, която трябваше да се възправи на Палацо Векио. Маестрото се бе заел с нея преди три-четири години. Носеха се слухове, че главата е изваяна по подобие на лика на най-красивия чирак на Верокио по онова време — някой си Леонардо да Винчи. Във всеки случай събитието се очакваше с нетърпение и хората вече обсъждаха какво да облекат през въпросната вечер.

Други грижи вълнуваха Ецио.

— Наглеждай майка ми и сестра ми, докато ме няма — помоли той Паола.

— Сякаш са моя кръв — обеща Паола.

— А ако нещо се случи с мен…

— Не губи вяра и няма да се случи.

Идната вечер Ецио пое отрано към Санта Кроче. Няколко часа се подготвя — упражнява се с новото оръжие, докато реши, че се справя задоволително. Мислите му се връщаха към сетните мигове на баща му и братята му, а грубият глас, с който Алберти бе произнесъл присъдата, кънтеше ясно в главата му.

Когато наближи Санта Кроче, различи две фигури, крачещи пред него малко встрани от група телохранители, върху чиито униформи блестяха значки с по пет червени кръга на жълт фон. Двамата очевидно спореха. Ецио избърза напред, за да ги чува. Те спряха пред портала на църквата, а той се притаи незабелязано наблизо. Мъжете си разменяха остри реплики. Единият беше Уберто Алберти, другият — строен млад мъж, наближаващ трийсетте, с издаден нос и волеви черти, пищно облечен, с червена шапка и мантия, над която носеше сребристосивкава туника. Дук Лоренцо — Il Magnifico, Великолепния, както го наричаха поданиците му за омерзение на семейство Паци и тяхната фракция.

— Не можеш да ме виниш — казваше Алберти. — Действах на базата на информация и неоспорими улики. Действах законно и изпълнявах служебния си дълг!

— Не! Ти престъпи границите, Алберти, и се възползва от отсъствието ми. Аз съм повече от недоволен.

— С какво право говориш за граници? Ти оглави този град, стана дук без формалното съгласие на градския съвет или на когото и да било!

— Нищо подобно!

Алберти се разсмя саркастично.

— Не би си признал, естествено! Ти винаги си невинен! Колко удобно! Обградил си се в Кареджи с мъже, които според всички останали проявяват опасно свободомислие — Фичино, Мирандола и този нехранимайко Полициано! Най-сетне обаче видяхме докъде се простира властта ти — с две думи, доникъде, влиянието ти практически се свежда до нула! Случилото се даде добър урок на съюзниците ми и на мен самия!

— Да, твоите съюзници от клана Паци. Те движат конците, нали?

Алберти разгледа обстойно ноктите си, преди да отговори:

— Подбирай си по-предпазливо думите, дук Лоренцо. Иначе ще привлечеш опасно внимание!

Заплахата обаче не прозвуча особено убедително.

— Ти трябва да си сдържаш езика, Алберти! И предай този съвет на приятелите си — приеми го като предупреждение.

С тези думи Лоренцо се устреми, последван от телохранителите си, към двора на църквата. След секунда, измърморвайки под нос някаква ругатня, съдията го последва. На Ецио му се стори, че Алберти хули себе си.

За случая колоните в закрития двор на църквата бяха драпирани в златоткано кадифе, в което ослепително се отразяваха светлините на хиляди свещи. На трибуна до фонтана в центъра свиреха музиканти, а на друга се възправяше бронзовата статуя — фигура с почти човешки ръст и неотразима красота. Ецио влезе, прикривайки се зад колоните и в сенките, и видя как Лоренцо поздравява маестрото. Разпозна и мистериозния мъж в качулата роба, който седеше до Алберти по време на екзекуцията.

На известно разстояние различи и съдията, заобиколен от възторжени членове на местната аристокрация. От дочутото Ецио разбра, че поздравяват Алберти, задето е отървал града от проказата на семейство Аудиторе. Явно, освен приятели, във Флоренция баща му си беше създал и много врагове. Младежът обаче осъзна, че те се бяха осмелили да се обърнат срещу него едва когато основният му съюзник — Лоренцо — бе напуснал града. Ецио се усмихна, когато една благородничка заяви, че се надява дукът да оцени неподкупността на съдията. Алберти очевидно никак не хареса намека. После някой попита:

— Какво стана с третия син? Ецио, така се казваше, нали? Завинаги ли напусна града?