Оливър Боудън - Ренесанс

Ецио се обърна към Паола.

— Сбогом. И благодаря отново. За всичко.

Тя го прегърна и го целуна по крайчеца на устните.

— Пази се, Ецио. Бъди бдителен. Подозирам, че ви очаква много дълъг път.

Той кимна сериозно, вдигна качулката и взе чантата, която майка му и сестра му бяха приготвили. Те целунаха Анета за сбогом и веднага тръгнаха. Поеха на север. Клаудия водеше Мария под ръка. Известно време крачеха мълчаливо и Ецио отново се замисли за огромната отговорност, легнала върху плещите му. Помоли се за сили да изпълни дълга си. Съзнаваше, че няма да му е лесно. Налагаше се обаче да не губи присъствие на духа заради Клаудия и клетата си майка, която изглеждаше необратимо потънала в своя вътрешен свят.

Когато стигнаха центъра на града, Клаудия най-сетне проговори — в ума й кръжаха безброй въпроси. Ецио отбеляза с облекчение, че гласът й звучи спокойно.

— Защо ни се случи това?

— Не знам.

— Мислиш ли, че някога ще можем да се върнем?

— Не знам, Клаудия.

— Какво ще стане с дома ни?

Той поклати глава. Времето не стигна да уреди и това, а и как би могъл? Оставаше му бледата надежда, че дук Лоренцо ще нареди да охраняват имението.

— Те… погребаха ли ги както подобава?

— Да. Аз… се погрижих лично.

Тъкмо прекосяваха река Арно и Ецио си позволи да хвърли поглед надолу по течението.

Най-сетне стигнаха южната порта. Той бе благодарен, че успяха да се доберат дотук незабелязано, но моментът беше рискован, понеже край портите гъмжеше от стражари. За щастие разполагаха с документите с фалшиви имена, които Паола им бе осигурилата и стражите издирваха отчаян млад мъж, а не скромно облечено тричленно семейство.

Цял ден вървяха на юг. Едва когато оставиха града далеч зад гърбовете си, се отбиха за кратко в една ферма да купят хляб, сирене и вино и да отдъхнат за час в сянката на клонест дъб край царевична нива. Ецио с мъка сдържаше нетърпението си. До Монтериджони имаше почти трийсет мили, а се налагаше да се съобразяват с крачката на Мария. Тя беше силна жена в началото на четирийсетте, ала преживеният потрес я бе състарил. Ецио се молеше майка му да се възстанови под грижите на чичо му Марио, но разбираше, че подобрението няма да настъпи бързо. Надяваше се — ако не срещнат препятствия — следобед на другия ден да пристигнат в имението на Марио Аудиторе.

Нощта прекараха в изоставен хамбар, пълен за щастие с чисто и топло сено. Вечеряха с останалото от обяда си и настаниха Мария възможно най-удобно. Тя не се оплакваше, всъщност изглежда изобщо не осъзнаваше случващото се, но щом Клаудия се опита да вземе ковчежето на Петручо, се възпротиви бурно и отблъсна дъщеря си, ругаейки като рибарска съпруга. Братът и сестрата останаха шокирани от изблика й.

Мария обаче спа спокойно и на другата сутрин изглеждаше освежена. Измиха се в близкия поток, пийнаха бистра вода вместо закуска и продължиха. Беше слънчев ден, приятно топъл, със свеж бриз. Напредваха бързо. По пътя ги подминаха само няколко каруци. Не срещнаха никого, освен малкото работници по крайпътните полета и овощни градини. Ецио купи малко плодове — колкото майка му и сестра му да похапнат нещичко. Той беше твърде напрегнат и така или иначе не усещаше глад.

Най-сетне, по пладне, той с радост забеляза хълма, където се издигаше, окъпан от слънцето, малкият, укрепен със стени град Монтериджони. Марио управляваше района с твърда ръка. След една-две мили щяха да навлязат в негова територия. Окуражени, тримата Аудиторе ускориха крачка.

— Почти стигнахме — усмихна се Ецио на Клаудия.

— Grazie a Dio 13 13 Слава богу (ит.). — Б.ред. — отвърна тя с грейнало лице.

Тъкмо се поотпуснаха, когато на крайпътен завой ги пресрещна позната фигура, придружена от дузина мъже в униформи в синьо и златисто. Единият държеше знаме с омразната емблема със златни делфини и кръстове на син фон.

— Ецио! — поздрави първият. — Добър ден! Радвам се да видя и семейството ти — поне това, което е останало от него! Каква приятна изненада.

— Виери!

— На вашите услуги! Щом освободиха баща ми от затвора, той с готовност финансира малката ми ловна дружинка. Домъчня ми. Как ти даде сърце да напуснеш Флоренция, без да се сбогуваш с мен?

Ецио пристъпи напред и избута Мария и Клаудия зад гърба си.

— Какво искаш, Виери? Нима не си доволен от постигнатото?

Виери разпери ръце.

— Какво искам ли? Е, откъде да започна? Толкова много неща! Да видим… по-голямо имение, по-красива жена, повече пари и — какво още? — о, да! Главата ти!