Оливър Боудън - Ренесанс

— Благодаря, чичо Марио.

— Значи така… ще се видим скоро в града.

Той се обърна и даде разпореждания на мъжете си, после прегърна през рамо Ецио и го поведе към своя замък, който се издигаше внушително над останалите сгради.

— Откъде разбра, че съм тръгнал насам? — попита Ецио.

— О, приятел от Флоренция — мъгляво подхвана Марио — изпрати конен вестител. Аз обаче вече знаех какво се е случило. Нямах достатъчно сила да поема на поход срещу Флоренция, но след като дук Лоренцо се завърна, да се надяваме, че ще държи клана Паци под око. Разкажи ми за участта на брат ми… и на племенниците ми.

Ецио замълча. Споменът за гибелта на близките му тормозеше най-тъмните кътчета на съзнанието му.

— Те… екзекутираха ги по обвинение в предателство. Спасих се по чиста случайност.

— Божичко — промълви Марио с изкривено от болка лице. — Узна ли причините?

— Не, но се надявам ти да ми помогнеш да открия отговорите.

Ецио разказа на чичо си за сандъка, скрит в семейното имение, за съдържанието му и за документите, отнети от Алберти, комуто е отмъстил.

— Най-съществен изглежда списъкът с имена — констатира той.

После мъката взе връх:

— Не мога да повярвам, че ни сполетя това!

Марио го потупа по ръката.

— Знам нещичко за делата на баща ти — каза той и Ецио се сети, че чичо му не се изненада особено, щом узна за скрития в тайника сандък. — Ще проумеем всичко. Но трябва да се погрижим и за майка ти и сестра ти. Замъкът ми не е подходящо място за жени. Воини като мен не държат на удобствата. Но наблизо има манастир, където ще са в безопасност и ще бдят над тях. Ако си съгласен, ще ги настаним там. Нас ни чака много работа.

Ецио кимна. Щеше да се постарае да убеди Клаудия, че това е възможно най-доброто временно решение. Не виждаше как сестра му ще склони да живее дълго в уединение.

Наближаваха малкия град.

— Мислех, че Монтериджони враждува с Флоренция — обади се Ецио.

— Не толкова с Флоренция, колкото с клана Паци — уточни чичо му. — Но ти си достатъчно голям да знаеш как стоят нещата между градовете държави, независимо дали са големи, или малки. Няколко месеца са съюзници, после — противници, и накрая — отново приятели. И така продължава открай време — като безумна игра на шах. Но тук ще ти хареса. Хората са честни и трудолюбиви, произвеждаме добри и дълготрайни стоки. Свещеникът е благодушен мъж, не прекалява с пиенето и се грижи за паството. И не се меси в моите дела. Е, аз никога не съм се отличавал като предан син на Църквата. Най-хубаво е виното — моите лозя произвеждат най-превъзходното кианти, което някога си вкусвал. Хайде, още малко и сме там.

Марио обитаваше наследствения дом на рода Аудиторе, построен през 1250 година на мястото на още по-древна постройка. Беше ремонтирал имението и бе добавил нови крила. Сега то изглеждаше по-скоро като просторна вила, макар и с високи, дебели и добре укрепени стени. Пред сградата вместо градина имаше обширна тренировъчна поляна, където Ецио забеляза как няколко дузини млади въоръжени мъже усърдно усъвършенстват бойните си умения.

— Casa, dolce casa 14 14 Дом, скъп дом (итал.). — Б.ред. — отрони Марио. — Не си идвал тук от малък. Променил съм го през това време. Как го намираш?

— Внушителен, чичо.

Денят премина в трескава дейност. Марио го разведе из замъка, настани го и се увери, че Мария и Клаудия се чувстват удобно и сигурно в близкия манастир, чиято игуменка му беше отколешна скъпа приятелка (и както мълвяха местните — любовница). На следната сутрин извикаха Ецио рано-рано в работния кабинет на чичо му — просторна стая с висок таван, със стени, окичени с карти, оръжия и ризници. Обзавеждането се състоеше от тежка дъбова маса и столове.

— Трябва бързо да се ориентираш в града — рече му Марио с делови тон. — Екипирай се добре. Ще изпратя един от хората ми да те придружи. Върни се, щом приключиш, и започваме.

— Какво започваме, чичо?

Марио се изненада.

— Смятах, че си дошъл за обучение.

— Не, чичо, нямах такива намерения. Когато се наложи да побегнем от Флоренция, Монтериджони просто бе първото безопасно място, което ми дойде на ум. Но искам да отведа майка си и сестра си още по-надалеч.

— Ами баща ти? — сериозно го изгледа Марио. — Не мислиш ли, че той би искал да довършиш започнатото от него?

— Кое? Банкерството ли? Семейният бизнес приключи — имението на Аудиторе вече не съществува, освен ако дук Лоренцо не е успял да го опази от Паци.

— Не говорех за това — започна Марио, но сам се възпря. — Искаш да кажеш, че Джовани никога не ти е споменавал?