Оливър Боудън - Ренесанс

Алберти се насили да се усмихне.

— Момчето не застрашава никого. Не го бива нито в ръцете, нито в ума. Ще го заловят и ще го екзекутират преди края на седмицата.

Събеседниците му се разсмяха.

— А ти, Уберто, какво планираш? — попита друг. — Да оглавиш градския съвет може би?

Алберти разпери ръце.

— Каквато е волята Божия. Искам само да продължа да служа на Флоренция — вярно и усърдно.

— Е, каквото и да избереш, знай, че имаш подкрепата ни.

— Сърдечно благодаря. Ще видим какво ни е отредило бъдещето. — Алберти се усмихна скромно. — А сега, приятели мои, предлагам да загърбим политиката и да се насладим на изящното произведение на изкуството, щедро финансирано от благородните Медичи.

Събеседниците на Алберти се запътиха към статуята. Ецио не ги последва. Алберти взе чаша вино и огледа множеството със смесица от удовлетворение и досада. Младежът разбра, че трябва да използва предоставилия му се шанс. Очите на околните бяха вперени в „Давид“, до който Верокио държеше нестройна реч. Ецио се прокрадна към Алберти.

— Не ти ли пресяда последният комплимент? — просъска Ецио. — Явно ще си останеш лицемер докрай.

Алберти го позна и в очите му пламна ужас.

— Ти!

— Да, Алберти. Аз съм. Ецио. Дойдох да отмъстя за баща си — твоя приятел — и за невинните си братя.

Съдията чу глухото изщракване на пружина и усети допира на метал върху гърлото си.

— Сбогом, Алберти — хладно каза Ецио.

— Спри — задъха се съдията. — На мое място и ти би постъпил така. За да защитиш онези, които обичаш. Прости ми, Ецио, нямах избор.

Ецио се приведе, глух за молбите му. Знаеше, че Алберти е имал избор — достоен избор — ала не му е достигнала смелост.

— И аз съм длъжен да закрилям онези, които обичам. Нима би проявил милост към майка ми и сестра ми, ако ги беше заловил? А сега — къде са документите на баща ми, които ти предадох? Сигурно си ги скрил някъде.

— Няма да се добереш до тях. Винаги ги нося у себе си!

Алберти понечи да го отблъсне и си пое дъх да повика стражата, ала Ецио заби камата в гърлото му и сряза шийната артерия. Без да изгъргори дори, съдията се свлече на колене, а ръцете му инстинктивно стиснаха гърлото в напразен опит да спрат фонтана от кръв, бликнал към тревата. Когато се строполи на една страна, Ецио се наведе бързо и отряза вързаната за колана на съдията кожена кесия. Погледна вътре. Последните самонадеяни думи на Алберти се оказаха верни. Документите наистина бяха у него.

Наоколо обаче се бе възцарила тишина. Верокио беше млъкнал, а гостите се обръщаха и озъртаха, не проумели все още какво се е случило. Ецио се изправи и погледна към тях.

— Да! Не ви лъжат очите! Виждате мъст! Семейство Аудиторе още живее! Аз съм тук! Ецио Аудиторе!

Спря да поеме дъх, когато над множеството се извиси женски писък:

— Assassino! Убиец!

Настана хаос. Телохранителите на Лоренцо го обкръжиха с извадени мечове. Гостите се защураха. Някои искаха просто да избягат, други — по-безстрашните — поне се осмеляваха да протегнат ръка, уж да хванат Ецио, макар че всъщност никой не посмя наистина да го спре. Младежът забеляза как качулатият силует потъва в сенките. Верокио остана закрилнически до статуята си. Жените пищяха, мъжете викаха, а градските стражи се втурнаха между колоните, несигурни кого да преследват. Ецио се възползва от объркването им, изкачи се върху покрива на колонадата и от него скочи в съседния двор, чиято отворена порта извеждаше на площада пред църквата. Там вече се беше насъбрала тълпа любопитни, привлечени от шумотевицата вътре.

— Какво става? — попита някой Ецио.

— Справедливостта възтържествува — отвърна той, преди да се втурне на северозапад към имението на Паола.

По пътя спря да разгледа съдържанието на кесията на Алберти. Поне последните му думи бяха искрени. Всички документи бяха вътре. Имаше и още нещо. Неизпратено писмо с почерка на съдията. Дали щеше да научи нещо ново от него? Ецио счупи печата и разгърна пергамента.

Оказа се лична бележка от Алберти до съпругата му. Ако не друго, от нея Ецио поне разбра какви сили са способни да пречупят честността.

Любов моя,

Пиша това с надеждата някой ден да събера смелост да го споделя с теб. Някога ти несъмнено ще научиш, че предадох Джовани Аудиторе, нарочих го за предател и го осъдих на смърт. Историята навярно ще отдаде действията ми на политика и алчност. Ала ти трябва да знаеш, че не съдбата, а страхът движеше ръката ми.

Когато Медичите отнеха всичко от семейството ми, аз се изплаших. За теб. За сина ни. За бъдещето. Каква надежда му остава на човек, лишен от средства за препитание? А другите ми предложиха пари, земя и титла, ако склоня да им съдействам.