Оливър Боудън - Ренесанс

— Не.

— Жалко. Не бива да се късат страници от такива книги — възмути се Леонардо. — Освен ако цялата…

— Какво?

— Нищо. Съдържанието е закодирано. Ала ако теорията ми е правилна… тези схеми навярно…

Ецио замълча очаквателно, но Леонардо потъна в своя собствен свят. Младежът седна и търпеливо зачака, докато маестрото разлистваше книги и свитъци, четеше съсредоточено, сверяваше текстовете и с лявата ръка си водеше бележки на чудатото огледално писмо, което често използваше. Ецио остана с впечатлението, че не е единственият, който живее потайно. Беглите му наблюдения върху дейността в ателието го навеждаха на мисълта, че ако Църквата надуши с какво се занимава Леонардо, бесилото му е в кърпа вързано.

Най-сетне маестрото вдигна поглед. Ецио обаче беше задрямал.

— Забележително — измърмори на себе си художникът, а после повтори по-силно: — Забележително! Ако разместим буквите и вземем всяка трета…

Той придърпа острието, кожената гривна и механизма. Извади изпод масата кутия с инструменти, завинти менгеме и тихо се зае за работа. Минаха час, два… Ецио спеше дълбоко, упоен от топлото ухание в стаята и ритмичното почукване и стържене. Накрая…

— Ецио! Събуди се!

— А?

— Виж!

Леонардо посочи към масата. Острието на камата — напълно възстановено — бе прикрепено към странния механизъм, а той на свой ред — към кожената гривна. Леонардо ги беше почистил и изглеждаха като нови, но не блестяха.

— Реших да не полирам метала — обясни Леонардо. — Оставих го матов като римско оръжие. Иначе ще блести издайнически на слънцето.

Ецио взе оръжието и опита тежестта му. Беше леко, но якото острие бе съвършено балансирано. За пръв път виждаше нещо подобно — изскачаща изневиделица кама, която може да прикрие над китката си. С едно сгъване на ръката острието се изстрелваше напред, готово да пронизва или да срязва според желанието на притежателя си.

— Смятах те за миролюбив човек — рече Ецио, спомнил си птиците.

— Идеите вземат връх — решително отвърна Леонардо. — Каквито и да са. А сега — добави той, изваждайки чук и длето от кутията с инструменти — ти си десничар, нали? Добре. Постави тогава десния си безименен пръст върху тази дъска.

— Защо?

— Съжалявам, но няма друг начин. Острието изисква пълна жертвоготовност от страна на притежателя си.

— Какво искаш да кажеш?

— Действа само ако безименният пръст липсва.

Ецио примигна. През ума му пробягаха десетки образи — припомни си мнимата преданост на Алберти към баща му, как съдията го успокояваше по-късно, след ареста на Джовани, последвалата екзекуция, опита да го заловят. Той стисна зъби.

— Давай!

— Дали да не използвам секира? Ще се получи по-чист разрез. — Леонардо извади малка брадвичка от чекмеджето под масата. — Сега постави пръста…

Леонардо вдигна секирата. Ецио се мобилизира. Затвори очи. Чу как острието се забива в дървото — туп! — ала не усети болка. Отвори очи. Секирата беше забита в гредата — на сантиметри от ръката му, която обаче бе непокътната.

— Ти, кучи сине! — викна гневно Ецио, възмутен от безвкусната шегичка.

Леонардо вдигна ръце.

— Спокойно! Просто малко забавление! Жестоко, признавам, ала не устоях. Реших да изпитам решимостта ти. А и първоначално оръжието наистина е изисквало такава жертва. Някаква древна церемония за инициация, доколкото схванах. Но аз го поусъвършенствах. И можеш да си задържиш пръстите. Виж! Острието излиза встрани от тях. Добавих и къса предпазна дръжка, която изскача едновременно с острието. Трябва да държиш пръстите си разперени само докато изскочи. Та така… пръстът ти е в безопасност. Ала няма да е зле да носиш ръкавици, когато използваш камата — много е остра.

Възхитен и благодарен, Ецио бързо забрави яда си.

— Удивително! — възкликна той. Прибра и извади камата няколко пъти, докато свикне с механизма. — Невероятно!

— Абсолютно! — съгласи се Леонардо. — Сигурен ли си, че нямаш и други страници като тази?

— Не, съжалявам.

— Е, слушай тогава — ако случайно ти попадне някоя, непременно ми я донеси. Моля те!

— Имаш думата ми! Колко ти дължа за…?

— За мен беше удоволствие. Много поучително. Няма нужда…

Прекъсна ги хлопане по входа на ателието. Леонардо забърза натам. Аниоло и Иноченто го погледнаха уплашено. Човекът от другата страна на вратата се развика:

— Отворете! По заповед на флорентинската стража!

— Момент! — изкрещя в отговор Леонардо и прошепна на Ецио: — Стой тук.