Оливър Боудън - Ренесанс

— Арестували са баща ми и братята ми — не знам по чия заповед. Мама и сестра ми потърсиха убежище. Опустошили са семейното ни имение. Баща ми ме натовари да донеса това писмо и тези документи…

Извади ги от кожената чанта.

— Благодаря — Алберти надяна очила и поднесе писмото от Джовани към светлината на горящата върху писалището свещ. В стаята се чуваше единствено тиктакането на часовника, от време на време някой въглен пропукваше глухо в камината. И да имаше друг човек в стаята, Ецио бе забравил присъствието му.

След малко Алберти насочи вниманието си към документите. Прелисти ги и накрая дискретно пъхна единия в черния си жакет. Останалите подреди старателно на купчина встрани от другите документи върху писалището.

— Станало е ужасно недоразумение, драги ми Ецио — каза той, сваляйки очилата. — Повдигнали са им обвинения, вярно, сериозни обвинения. Процесът е насрочен за утре сутринта. Изглежда обаче някой — движен от лични мотиви — се е престарал. Не се безпокой. Ще поправя неправдата.

Ецио не смееше да се надява.

— Как?

— Документите, които ми донесе, съдържат улики за заговор срещу баща ти и срещу града. Ще ги представя на процеса утре сутринта и Джовани и братята ти ще бъдат освободени. Обещавам.

Вълна от облекчение заля младия мъж. Той стисна ръката на съдията.

— Как да ти се отблагодаря?

— Да въздавам справедливост е мой дълг, Ецио. Приемам го много сериозно, а и… — той се поколеба за частица от секундата — баща ти е сред най-скъпите ми приятели. — Алберти се усмихна. — Ала къде са ми добрите обноски? Дори не ти предложих чаша вино. — Той замълча. — Къде ще нощуваш? Чака ме още неотложна работа, ала слугите ми ще се погрижат да ти осигурят топла храна, питие и меко легло.

Ецио така и не разбра защо отхвърли това тъй любезно предложение.

Минаваше полунощ, когато напусна имението на съдията. Наметна качулката и се запрокрадва из улиците, мъчейки се да сложи в ред мислите си. Най-сетне разбра накъде го водят нозете му.

Изкатери се на балкона по-лесно, отколкото очакваше — навярно натискът, на който бе подложен, окриляше мускулите му — и почука леко по капаците на прозорците й. Подвикна тихо:

— Кристина! Amore! Събуди се! Аз съм.

Зачака, наострил слух и тих като котка. Чу я как се размърда в леглото, как стана. После уплашеният й глас долетя от другата страна на капаците.

— Кой е?

— Ецио.

Тя отвори бързо капаците.

— Какво има? Нещо лошо ли се е случило?

— Пусни ме да вляза. Моля те.

Когато седнаха върху леглото, той й разказа всичко.

— Усетих, че нещо не е наред — отвърна Кристина. — Тази вечер баща ми изглеждаше притеснен. Но явно всичко ще си дойде на мястото.

— Трябва да остана при теб тази нощ. Не се тревожи, ще си тръгна преди зазоряване. И ще оставя нещо при теб на съхранение. — Младежът свали кожената чанта и я положи между тях. — Доверявам ти се.

— О, Ецио, няма да те подведа.

Той потъна в неспокоен сън в обятията й.

Беше сиво, облачно утро. Градът лежеше пристиснат под душната жега, уловена в капана на слязлото ниско небе. Ецио пристигна на Пиаца дела Синьорина и видя с огромна изненада, че вече се е събрала огромна тълпа. Бяха издигнали дървена платформа, а върху нея имаше маса с покривка от тежък брокат с емблемата на града. Зад нея седеше Уберто Алберти до висок, широкоплещест мъж — непознат, поне на Ецио — с гърбав нос и наблюдателни, пресметливи очи, облечен в пурпурна роба. Вниманието на младежа обаче привлякоха другите хора върху платформата — баща му и братята му, оковани във вериги. Точно зад тях се издигаше високо скеле с дебела напречна дъска, от която висяха три примки.

Ецио бе пристигнал на площада, обзет от вълнение и оптимизъм — нали върховният съдия му бе обещал, че процесът ще приключи благополучно? Сега чувствата му се промениха. Нещо не беше наред. Съвсем не беше наред. Опита се да си пробие път напред през множеството — усети как се задушава сред гъмжилото. С отчаяни усилия на волята се помъчи да преодолее клаустрофобията, да се успокои и да обмисли какво да предприеме. Спря, придърпа качулката ниско над очите си и намести меча в колана. Алберти не би го предал. През цялото време Ецио долавяше как високият мъж — испанец, както издаваха облеклото, чертите и смуглият му тен — обхожда тълпата със зоркия си поглед. Кой беше той? Защо навяваше спомени на Ецио? Виждал ли го беше преди?

Съдията — величав в служебната си роба — вдигна ръце да смълчи множеството. Веднага се възцари тишина.