Оливър Боудън - Ренесанс

— Съдията?

— Точно така. Тръгвай сега!

— Но, татко… — с мъка отрони Ецио. Горящ от желание да направи нещо повече, отколкото да разнася документи, продължи с пресеклив глас: — Паци ли стоят зад това? Прочетох бележката от пощенския гълъб. Пишеше…

Ала Джовани му изшътка. Ецио чу как в катинара на килията изщраква ключ.

— Отвеждат ме на разпит — мрачно каза Джовани. — Измъквай се, преди да са те открили. За бога, смело момче си ти! Ще изпълниш достойно предопределението си. А сега върви…

Ецио се спусна от перваза и се прилепи към стената. Чу как отвеждат баща му. Сърцето му се късаше. С усилия на волята се успокои, за да се подготви за обратния път. Знаеше, че слизането почти винаги е по-трудно от изкачването, ала през последните два дни бе набрал доста опит в катеренето нагоре-надолу по сградите. И сега, макар да се подхлъзна веднъж-дваж, успя да се спусне благополучно до бойниците, където двамата стражари лежаха, където ги беше оставил. Късметът го спохождаше отново! Блъсна главите им възможно най-силно, ала ако бяха дошли в съзнание, докато той беше на кулата, и бяха вдигнали тревога… е, последствията щяха да са плачевни.

Но нямаше време за размисли. Той се надвеси през бойниците и надзърна надолу. Налагаше се да побърза. Ако забележеше нещо, което да омекоти падането му, щеше да рискува да скочи. Очите му се пригодиха към сумрака и зърнаха навеса на изоставена сергия, опряна до стената. Да опита ли? Успееше ли, щеше да спечели няколко ценни минути. Иначе навярно щеше да е доволен, ако се разминеше само със счупен крак. Трябваше да заложи на сляпата вяра.

Пое дълбоко дъх и се гмурна в мрака.

Навесът се сгромоляса под тежестта, стоварила се от такава височина, но устоя достатъчно, за да омекоти падането. Ецио беше зашеметен и на сутринта ребрата щяха да го наболяват, но все пак се бе приземил сполучливо. И без да го усети никой.

Той поразтърси тяло и се спусна към доскорошния си дом. Когато стигна, се сети, че в бързината баща му бе забравил да му обясни къде е тайната врата. Джулио сигурно знаеше, но кой знае къде беше той сега?

За щастие край сградата не обикаляха стражи и той успя да влезе необезпокоявано. Постоя за малко пред входа, неспособен да прекрачи през тъмния праг — къщата сякаш се бе променила, бяха опетнили свещената й неприкосновеност. За кой ли път Ецио пропъди страничните размисли, убеден, че всичко зависи от действията му. Семейството му разчиташе на него. Той бутна вратата и влезе в мрачната къща. След минута вече стоеше в средата на кабинета, осветен от зловещо бледата светлина на самотна свещ. Озърна се наоколо.

Войниците бяха обърнали стаята наопаки и явно бяха конфискували множество документи на банката. Хаосът от нападали рафтове, прекатурени столове, извадени и захвърлени по пода чекмеджета, пергаменти и книги никак не го улесняваше.

Ала Ецио познаваше кабинета като петте си пръста, зрението му беше остро и умът му работеше като бръснач. Стените бяха дебели, във всяка можеше да се крие тайник, ала той тръгна към онази, в която бе вградена голямата камина, и започна търсенето оттам, където стените бяха най-дебели, за да поемат камината. Вдигна свещта и огледа внимателно, ослушвайки се бдително, за да не го изненадат стражарите. Най-сетне вляво от голямата издадена полица над камината му се стори, че различава бледи очертания на врата, вградена в ламперията. Някъде наблизо сигурно се криеше и средството за отваряне. Той се взря във фигурите на двата титана, които поддържаха мраморната полица върху плещите си. Носът на онзи отляво изглеждаше, сякаш е чупен и поправян, под ноздрите му личеше фина цепнатина. Ецио го докосна и откри, че поддава леко. Затаил дъх, той го размърда предпазливо и вратата се открехна тихо навътре, разкривайки каменен коридор, водещ наляво.

Щом влезе, кракът му стъпи върху каменна плоча, която потъна надолу, и газените лампи върху стените край коридора тутакси светнаха. Повървя малко по спускащия се плавно надолу коридор и стигна кръгла стая, декорирана по-скоро в сирийски, отколкото в италиански стил. Ецио си припомни картината в личния кабинет на баща си, изобразяваща крепостта Масяф — някогашното седалище на Ордена на асасините 11 11 Исторически: исмаелитска секта от XI, прославена с жестоките си убийци, известна в Европа като Ордена на асасините (от „хашишиш“ — човек, който пуши хашиш, преиначено от кръстоносците на асасин, което днес на италиански означава „убиец“). — Б.ред. . Не разполагаше обаче с време да разсъждава дали любопитният интериор на тайната стая крие особен смисъл. Нямаше никакви мебели, в средата стоеше голям сандък, пристегнат с метални обръчи и залостен здраво с два катинара. Ецио се огледа дали някъде из стаята няма ключ, ала ако не борим декорацията по стените, тя беше съвсем празна. Той се почуди дали не се върне в кабинета, за да потърси ключ, и дали ще има време да го стори, но случайно ръката му перна единия катинар и той рязко се отвори. Другият поддаде също тъй лесно. Дали Джовани му беше вдъхнал някаква неведома сила? Или катинарите бяха някак си пригодени да реагират на докосването на избрани хора? Трупаха се загадка след загадка, ала се налагаше да отложи разрешаването им.