Оливър Боудън - Ренесанс

Той се отдалечи от крепостта, заобиколи площада и се шмугна в тясна уличка откъм северната страна на Палацо Векио. За щастие навън все още се разхождаха доста граждани, наслаждаващи се на вечерния бриз. На Ецио му се стори, че обитава свят, съвсем различен от техния, че е низвергнат от обществото, в което само допреди три-четири часа се чувстваше в свои води. Ядоса го мисълта, че животът на всички тези хора продължава необезпокоявано да следва всекидневната рутина, а неговото семейство е съсипано. В сърцето му отново се надигна вълна от ярост и страх. Той обаче бързо се съсредоточи върху предстоящото изпитание и по лицето му се изписа желязна решимост.

Издигащата се над него стена беше гладка и шеметно висока, ала за негова радост оставаше в сянка. Освен това камъните по фасадата на Палацо Векио бяха осеяни с издатини, които щяха да предоставят достатъчна опора за ръцете и краката му, докато се катери. Проблем оставаха стражарите по северните бойници, ала с тях щеше да се заеме, когато настъпеше моментът. Надяваше се повечето войници да са струпани по протежение на главната западна фасада на сградата.

Ецио пое дъх, озърна се — в тъмната уличка нямаше никого — и подскочи. Улови се здраво за стената — пръстите на краката му се впиха в нея през меките кожени подметки — и пое нагоре.

Когато се изкачи върху бойниците, се приведе; мускулите на глезените му се напрегнаха мъчително. Видя двама стражари, но те стояха с гръб към него, вперили очи към осветения площад под нозете си. Ецио поспря, за да се убеди, че нищо не е издало присъствието му. После, без да се изправя, се стрелна към тях и светкавично ги нападна. Ръцете му обвиха в здрава хватка вратовете им; използвайки инерцията на телата им и елемента на изненада, той ги събори назад, за секунди смъкна шлемовете им и жестоко блъсна главите им една в друга — и двамата изгубиха съзнание, преди по лицата им да проличи изненада. Ако този план не бе успял, Ецио не би се поколебал да пререже гърлата им.

Поспря отново. Едва си поемаше дъх. Сега беше ред на кулата. Тя бе построена от по-гладки камъни и изкачването беше трудно. На всичкото отгоре се налагаше да се катери спираловидно — от северната към западната страна на кулата, където се намираха килиите. Молеше се някой от площада или от бойниците да не вдигне поглед нагоре. Не можеше да си представи да го свалят с един изстрел от арбалет, след като вече се е добрал дотук.

Ъгълът, където се срещаха западната и северната стена, беше безмилостно гладък. За момент Ецио застина неподвижен, търсейки опора, която сякаш не съществуваше. Погледна надолу и видя как далече долу един от стражарите по бойниците се взира към него. Ясно различи бледото лице. Дори очите на мъжа. Притисна се към стената. В тъмните си дрехи навярно изпъкваше като хлебарка върху бяла покривка. Ала незнайно защо, мъжът сведе поглед и закрачи отново. Дали го видя? Дали си е помислил, че халюцинира? Гърлото на Ецио затуптя от напрежение. Овладя се след една дълга минута и отново задиша спокойно.

С цената на нечовешки усилия най-сетне достигна целта, благодарен на тесния перваз, който му предостави опора да надникне в тясната килия зад прозореца. „Бог е милостив“, помисли си той, когато разпозна бащината фигура. Джовани бе застанал гърбом и очевидно четеше на мъждукащата светлина от свещта.

— Татко! — тихо извика Ецио.

Джовани се обърна рязко.

— Ецио! Как, за бога…

— Няма значение, татко. — Джовани се приближи и Ецио забеляза ожулените му и окървавени ръце, бледото му и изпито лице. — Господи, татко, какво са ти причинили?

— Понатупаха ме. Нищо особено. По-важно е как са майка ти и сестра ти.

— Вече са в безопасност.

— С Анета?

— Да.

— Слава Богу!

— Какво стана, татко? Очакваше ли го?

— Не толкова бързо. Арестуваха и Федерико и Петручо. Мисля, че са в килията отзад. Ако Лоренцо беше тук, това нямаше да се случи. Трябваше да взема мерки.

— Обясни ми по-точно.

— Няма време! — почти извика Джовани. — Слушай! Трябва да се върнеш у дома. В кабинета ми има тайна врата. В стаята под нея е скрит сандък. Вземи всичко, което намериш вътре. Разбра ли? Всичко! Дори да ти се стори странно — всичко е важно!

— Да, татко.

Ецио попремести тежестта си, все още увиснал на косъм над бездната, вкопчен в решетките на прозореца. Не смееше да погледне надолу. Не знаеше колко още ще издържи неподвижен.

— В сандъка има писмо и няколко документа. Трябва да ги отнесеш още тази вечер — неотложно е! — на месер Алберти…