Оливър Боудън - Ренесанс

— Леонардо е много талантлив.

— Щом казваш, мамо. Аз не разбирам от изкуство.

Ецио живееше с мисълта, че ще следва стъпките на баща си, макар дълбоко в себе си да усещаше бунтарска и авантюристична жилка, неподобаваща на образцов флорентински банкер. Във всеки случай и той като по-големия си брат беше човек на действието, а не артистичен ценител на изкуството.

— Себеизразяването е жизнено необходимо, за да разберем живота и да му се насладим до дъно — погледна го майка му. — Трябва да си намериш отдушник, скъпи.

— Имам колкото щеш — подразни се Ецио.

— Нямах предвид само фустите — констатира с равен тон Мария.

— Мамо!

В отговор тя само вдигна рамене и присви устни.

— Добре е да завържеш приятелство с някого като Леонардо. Смятам, че го очаква блестящо бъдеще.

— Съдейки по ателието му, съм склонен да възразя.

— Не ставай нагъл!

Прекъсна ги Леонардо, който се появи откъм вътрешната стая, понесъл две кутии. Остави едната на пода.

— Имаш ли нещо против да я носиш? — попита той Ецио. — Бих помолил Аниоло, но той трябва да остане да пази работилницата. А и горкото момче няма толкова сили.

Ецио се наведе да вдигне кутията и остана изненадан от тежестта й. Едва не я изпусна.

— Внимавай! — предупреди го Леонардо. — Картините са фини, а майка ти ми плати добри пари за тях.

— Да вървим ли? — предложи Мария. — Нямам търпение да ги окача. Надявам се да одобриш местата, които избрах — обърна се тя към Леонардо.

Ецио се сепна леко от думите й — заслужаваше ли толкова почтително отношение този едва прохождащ художник?

Докато крачеха по улицата, Леонардо бъбреше дружелюбно и Ецио неохотно си призна, че младият мъж го е очаровал. Нещо у него обаче инстинктивно го тревожеше, нещо, което не можеше точно да определи. Хладина? Отчужденост от себеподобните? Навярно просто умът му витаеше из облаците, както на мнозина негови събратя, или поне така твърдяха хората. Този човек обаче веднага вдъхна респект у младия Аудиторе.

— И така, Ецио, с какво се занимаваш ти? — попита го Леонардо.

— Работи за баща си — отвърна Мария.

— А! Финансист! Е, родил си се в най-подходящия за тази професия град!

— Творците също са на почит тук — каза Ецио. — Радват се на богати покровители.

— Твърде много сме — измърмори недоволно Леонардо. — Трудно е да привлечеш внимание. Затова съм толкова задължен на майка ти. Да знаеш, че има много точно око!

— С рисуване ли се занимаваш основно? — попита Ецио, сетил се за разнородните вещи в ателието.

— Сложен въпрос — отвърна замислено Леонардо. — Честно казано, откакто работя сам, ми е трудно да се съсредоточа в едно-единствено начинание. Обожавам да рисувам, знам, че ми се удава, ала… някак си виждам края, преди да го достигна, и понякога това ми пречи да завърша започнатото. Трябва ми външен натиск! И не е само това. Често усещам, че на творбите ми липсва… не знам… цел. Безсмислено ли ти звучи?

— Трябва да си вярваш повече, Леонардо — вметна Мария.

— Благодаря, но понякога ми се струва, че е по-добре да се захвана с нещо практично, с работа, свързана пряко с живота. Искам да проумея живота — какво го движи, какво движи всичко.

— Тогава ще се наложи да се трудиш за стотина!

— Да, да можех! Знам какво искам да изследвам — архитектурата, анатомията, дори инженерството. Не искам да пресъздавам света с четката си, искам да го променя!

Говореше толкова пламенно, че вместо да се подразни, Ецио се впечатли — младият мъж очевидно не се хвалеше; ако не друго, бушуващите в него идеи явно го измъчваха. „Остава само — помисли си Ецио — да ни каже, че се занимава и с поезия и музика!“.

— Искаш ли да оставиш кутията и да отдъхнеш малко, Ецио? — попита Леонардо. — Сигурно ти тежи.

Младежът стисна зъби.

— Не, благодаря. Почти стигнахме.

Когато влязоха в Палацо Аудиторе, Ецио остави кутията в предния салон възможно най-бавно и внимателно, доколкото му позволяваха пламтящите мускули. Усети облекчение, по-голямо, отколкото би признал дори пред самия себе си.

— Благодаря, сине — каза майка му. — Оттук нататък ще се справим и без теб, макар, разбира се, ако искаш да дойдеш и да ни помогнеш да окачим картините…

— Не, мамо, благодаря, мисля, че двамата ще се справите по-добре сами.

Леонардо протегна ръка.

— Радвам се, че се запознахме, Ецио. Надявам се пътищата ни скоро да се пресекат отново.

— Аз също.

— Повикай някого от прислугата да помогне на Леонардо — обади се Мария.