Оливър Боудън - Ренесанс

— Типично за нея!

Клаудия не отговори, ала едва сега Ецио долови колко тъжна изглежда. Скръбта я състаряваше и тя изглеждаше по-възрастна от шестнайсетте си години.

— Какво има, sorellina 4 4 Сестричка (итал.). — Б.ред. ? — попита той и приседна върху каменната пейка до нея.

Тя въздъхна и го дари с печална усмивка.

— Дучо — рече накрая.

— Какво е направил?

Клаудия се просълзи.

— Разбрах, че ми изневерява.

Ецио се намръщи. Дучо на практика беше сгоден за сестра му и макар да не го бяха обявили публично…

— Кой ти каза? — обгърна я той през рамо.

— Другите момичета. — Тя изтри очи и го погледна. — Смятах ги за приятелки, ала ми се стори, че злорадстват.

Ецио стана гневно.

— Значи са истински харпии! Не са ти необходими!

— Но аз го обичах!

След кратко мълчание той попита:

— Сигурна ли си? Може би си се лъгала. Как се чувстваш сега?

— Искам да страда — със сухи очи отвърна Клаудия. — Дори и малко. Наистина ме нарани.

Ецио се взря в сестра си — в очите й искреше тъга, примесена с гняв. Сърцето му се вкамени.

— Смятам да му погостувам.

Дучо Довидзи не беше вкъщи, но икономът обясни на Ецио къде да го намери. Ецио заобиколи Понте Векио и пое на запад по южния бряг на Арно към църквата „Сан Джакопо Сопрано“. Наблизо имаше няколко уединени парка, където влюбените си уговаряха срещи. Кръвта на Ецио кипеше заради сестра му, но той се нуждаеше от по-сигурно доказателство за изневярата на Дучо от някаква си мълва. Замисли се, че може би скоро ще го открие.

И естествено, скоро зърна русия младеж, наконтен от глава до пети, седнал на пейка с изглед към реката и прегърнал през рамо непознато тъмнокосо момиче. Ецио предпазливо се прокрадна към тях.

— Красиво е, скъпи — каза момичето и протегна ръка напред.

Ецио забеляза на пръста й да проблясва диамант.

— Ти заслужаваш само най-доброто, любов моя — измърка Дучо, придърпа я към себе си и понечи да я целуне.

Момичето обаче го отблъсна.

— Не бързай толкова. Не можеш да ме купиш просто ей така. Виждаме се отскоро, а и разбрах, че си се врекъл на Клаудия Аудиторе.

Дучо се изплю.

— Разделихме се. Както и да е… татко казва, че заслужавам нещо по-добро от някаква си Аудиторе. — Той стисна бедрото й. — Теб например!

— Birbante! 5 5 Калпазанин (итал.). — Б.ред. Да се поразходим.

— Хрумва ми нещо по-забавно — каза Дучо и пъхна ръка между краката й.

Ецио не издържа повече.

— Ей, lurdo porco 6 6 Мръсна свиня (итал.). — Б.ред. ! — подвикна той.

Дучо се обърна стъписано и пусна момичето.

— Привет, приятелю мой — поздрави той, ала гласът му потреперваше притеснено. Какво ли беше видял Ецио? — Струва ми се, че не познаваш… братовчедка ми?

Вбесен от предателството, Ецио пристъпи напред и заби юмрук в лицето на доскорошния си приятел.

— Засрами се, Дучо! Унижаваш сестра ми, влачейки се с тази… тази putaña!

— Кого наричаш putaña? — озъби се момичето, но стана и отстъпи назад.

— Дори момиче като теб може да си намери по-подходяща партия от този задник! — рече й Ецио. — Нима си въобразяваш, че той ще те превърне в благородничка?

— Не й говори така — изсъска Дучо. — Поне е по-щедра от сестричката ти! Тя, предполагам, е по-студенокръвна от монахиня. Жалко… можех да я шлифовам малко. Ала…

— Разби сърцето й, Дучо — прекъсна го хладно Ецио.

— Нима? Какъв позор!

— В отплата смятам да ти счупя ръката.

Момичето изпищя и побягна. Ецио стисна хленчещия Дучо и изопна ръката му на ръба на каменната пейка, на която допреди малко се горещеше с любовницата си. Натисна лакътя му надолу, докато стоновете на Дучо се превърнаха в поток сълзи.

— Стига, Ецио! Умолявам те! Баща ми няма други синове!

Ецио го изгледа презрително и го пусна. Дучо се строполи и претърколи на земята. Огледа, хлипайки, ожулената си ръка и разкъсаните си и окаляни дрехи.

— Не си струва да си губя времето с теб! — рече му Ецио. — Но за да не размисля, стой далеч от Клаудия. И от мен!

След това пое бавно към дома, крачейки покрай речния бряг, докато почти стигна полето. Когато се прибра, сенките вече се удължаваха, но ядът му се беше поуталожил. Рече си, че не приляга на истински мъж да позволява на гнева да го обсеби.

Близо до имението забеляза малкия си брат, когото не беше виждал от предишната сутрин. Поздрави топло момчето:

— Здравей, Петручо. Какво си намислил? Измъкна се от учителя си, а? Както и да е… не е ли време да си в леглото?

— Не ставай глупав! Голям съм вече! След няколко години ще те разпердушинвам със замах!