Оливър Боудън - Ренесанс

Слънцето тъкмо изплуваше над източните хълмове, ала почти не се мяркаха хора. Ецио се канеше да поеме към имението на Кристина, когато чу отекващи стъпки. Отчаяно търсейки укритие, той се сгуши в сянката на църковната порта и затаи дъх. Край близкия ъгъл сви Виери, придружен от двамина телохранители на семейството.

— Най-добре да се откажем, шефе — каза по-възрастният телохранител. — Отдавна са се прибрали.

— Убеден съм, че са тук някъде — отсече Виери. — Буквално ги надушвам.

Тримата обиколиха площада около църквата, но явно не възнамеряваха да си тръгват. Слънцето скъсяваше сенките. Ецио предпазливо пропълзя в прикритието на сеното и лежа там сякаш цяла вечност, нетърпелив да поеме по пътя си. По едно време Виери мина толкова наблизо, че Ецио наистина долови миризмата му. Най-сетне Виери махна ядосано на хората си да продължават нататък. Ецио не помръдна още известно време, после излезе от копата сено и въздъхна облекчено. Изтупа дрехите си и бързо прекоси късото разстояние, което го делеше от Кристина, молейки се всички в дома й още да спят.

Имението тънеше в тишина, ала Ецио предположи, че в задното крило слугите навярно вече разпалват готварските пещи. Знаеше кой е прозорецът на Кристина. Подхвърли шепа чакъл по капаците, които изтракаха оглушително. Зачака с разтуптяно сърце. Накрая капаците се разтвориха и Кристина се появи на балкона. Нощницата й очертаваше сладостните контури на тялото й. Обзе го непреодолимо желание.

— Кой е? — тихо попита тя.

Той отстъпи назад, за да го види.

— Аз съм!

Кристина въздъхна, макар и доброжелателно.

— Ецио! Знаех си!

— Ще ми позволиш ли да се кача, mia colomba 2 2 Гълъбице моя (итал.). — Б.ред. ?

Тя хвърли поглед през рамо и отговори шепнешком:

— Добре. Но за минутка.

— Достатъчно ми е.

— Нима? — усмихна се тя.

— Не — объркано запелтечи Ецио. — Съжалявам, нямах това предвид. Нека ти покажа…

Той се озърна да се увери, че улицата все още е безлюдна, и пъхна крак в една от забитите в сивата каменната стена железни халки, за които връзваха конете. Повдигна се и се закатери, откривайки с леснина опори за нозете и ръцете си в грубо одяланите камъни. В миг прескочи балюстрадата и Кристина се хвърли в обятията му.

— О, Ецио! — въздъхна тя, когато се целунаха. — Каква е тази рана? Какво си правил?

— Дреболия. Най-обикновена драскотина. — Той замълча и се усмихна. — След като се качих дотук, може би ще ми позволиш да вляза? — нежно помоли.

— Къде?

— В спалнята ти, разбира се — невинно уточни той.

— Е, може би… Ако наистина ти е достатъчна само минута…

Те влязоха прегърнати в обляната от топла светлина стая на Кристина.

Час по-късно ги събудиха слънчевите лъчи, струящи през прозорците, трополящите по улицата каруци и хора и — най-лошото — гласът на бащата на Кристина, който отвори вратата на спалнята.

— Кристина — подхвана той, — време е да ставаш, момиче! Учителят ти ще дойде всеки… Какво, по дяволите става? Кучи син!

Ецио целуна Кристина бързо, ала силно.

— Налага се да вървя май — каза той, грабна дрехите си и излетя през прозореца.

Спусна се по стената и тъкмо навличаше костюма си, когато Антонио Калфучи се появи на балкона с нажежено от гняв лице.

— Perdonate, Месере — опита се да го умилостиви Ецио.

— Ще ти дам аз едно „извинете, господине“! — кресна Калфучи. — Охрана! Охрана! Хванете този cimice 3 3 Дървеница (итал.). — Б.ред. ! Искам главата му! И топките му!

— Извиних се… — подхвана Ецио, ала портите на имението вече се отваряха и телохранителите на Калфучи се спуснаха към него с извадени мечове. Недооблеченият младеж хукна по улицата, заобикаляйки каруците и разблъсквайки гражданите, изпречили се на пътя му — богати предприемачи в строги черни костюми, търговци в кафяво-червени облекла, скромни хорица в домашнотъкани туники и накрая — църковна процесия, с която се сблъска толкова неочаквано, че едва не събори статуята на Дева Мария, понесена тържествено от монасите в черни качулати мантии. Шмугваше се из тесни алеи и прескачаше стени. Най-сетне се осмели да спре и да се ослуша. Тишина. Стихнали бяха крясъците и ругатните, с които гражданството го изпращаше. Беше сигурен, че и телохранителите са изгубили дирите му.

Надяваше се само сеньор Калфучи да не го е разпознал. Кристина не би го издала за нищо на света. Освен това щеше да умилостиви баща си, който я обожаваше. А и да е разбрал, Ецио не беше лоша партия. Баща му ръководеше една от най-големите банки в града — някой ден можеше да удари в земята банката на фамилия Паци и кой знае, дори тази на Медичите.