Оливър Боудън: Ренесанс

Тялото му се сви одве. Приземи се на четири крака, ала отново усети твърда опора. Успя! На сантиметри от ръба, ала все пак успя!

Къде ли беше Федерико? Ецио се изкатери към основата на кулата и се обърна назад, за да види как брат му лети във въздуха. Приземи се здраво, ала няколко керемиди от червена глина се поразместиха под тежестта му и той едва не изгуби равновесие, когато се изтъркаляха надолу по покрива към ръба, разбивайки се на парчета върху твърдите павета на площада, Федерико обаче запази присъствие на духа, изправи се задъхан, ала широко и гордо усмихнат.

— Не си чак такава костенурка — констатира той, когато приближи и потупа Ецио по рамото. — Профуча покрай мен като светкавица.

— Не те забелязах — кратко уточни Ецио, поемайки дълбоко дъх.

— Е, ще стигна пръв до върха на кулата! — рече Федерико, бутна го и се закатери по дундестата кула, която градоуправниците смятаха да заменят с нещо с по-модерен дизайн. Този път стигна пръв и дори се наложи да подаде ръка на ранения си брат, който започваше да усеща, че леглото не е чак толкова лоша перспектива. И двамата бяха останали без дъх. Спряха да се посъвземат и да погледат своя град — спокоен и тих в меката светлина на зората.

— Живеем добре, братле — произнесе Федерико изненадващо тържествено.

— Направо прекрасно — съгласи се Ецио. — Дано винаги да е така.

Двамата замълчаха — не искаха да развалят пълнотата на мига — но след малко Федерико тихо проговори:

— Дано да не се променим и ние, братле. Хайде, да слизаме. Ето го покрива на дома ни. Моли се Богу татко да не е будувал цяла нощ. Иначе лошо ни се пише. Да вървим!

Той тръгна към ръба на кулата, за да се спусне върху покрива, ала забеляза, че Ецио не помръдва, и спря.

— Какво има?

— Почакай!

— Какво гледаш? — попита Федерико, застанал отново до него. Проследи погледа на Ецио и се ухили. — Ах, ти, покварен дявол! Не мислиш да ходиш там, нали? Остави горкото момиче да се наспи!

— Не, време е да събудя Кристина.

Ецио се бе запознал с Кристина Калфучи наскоро, но двамата вече бяха неразделни, макар родителите им да смятаха, че са твърде млади за сериозна връзка. Ецио не споделяше мнението им, ала Кристина беше едва на седемнайсет и за да погледнат по-благосклонно на него, родителите й изчакваха той да овладее буйния си темперамент. Решението им, естествено, само подклаждаше стремленията му.

Веднъж с Федерико накупиха дреболии за имения ден на сестра си и се заразхождаха безцелно из пазара. Градските красавици с техните компаньонки кръжаха от сергия на сергия и оглеждаха дантелите, панделките и копринените колани. Едно момиче се открояваше от околните — Ецио за пръв път виждаше толкова красиво и изящно създание. Никога нямаше да забрави този ден — деня, когато очите му я зърнаха за пръв път.

— О! — ахна неволно той. — Виж! Прекрасна е!

— Е — рече винаги практичният му брат, — върви да й кажеш „здрасти“.

— Какво?! — стресна се Ецио. — И след като й кажа „здрасти“?

— Ще я заговориш. Какво си купил, какво си е купила тя… каквото ти хрумне. Виж, братле, повечето мъже толкова се страхуват от красивите жени, че всеки, събрал кураж да ги заговори, печели неимоверно предимство. Какво? Нима мислиш, че те не искат да ги забелязват, не искат да си побъбрят с някого? Искат, разбира се. Освен това ти не изглеждаш зле и на всичкото отгоре си Аудиторе! Действай смело, а аз ще отвличам вниманието на компаньонката. Като се замисля, и нея си я бива.

Ецио си спомни как, останал насаме с Кристина, се закова, изгубил ума и дума, опиянен от красивите тъмни очи, от дългата, нежно кестенява коса, от чипото й носле…

Тя го изгледа втренчено.

— Какво има? — рече.

— Моля? — заекна той.

— Защо стоиш тук като истукан?

— О… хмм… защото исках да те питам нещо.

— И какво по-точно?

— Как ти е името?

Тя извъртя очи. „По дяволите — помисли си Ецио, — никак не я изненадвам“.

— Няма да ти потрябва — отсече девойката.

И се отдалечи. Отначало той не помръдна, вперил поглед в нея. После се втурна да я догони.

— Чакай! — викна, щом я настигна, задъхан, сякаш е пробягал километри. — Не бях подготвен. Исках да бъда очарователен! И любезен. И остроумен! Няма ли да ми дадеш втори шанс?

Тя го изгледа, без да забавя крачка. Все пак се усмихна леко. Ецио изпадна в отчаяние, ала Федерико го наблюдаваше и му подвикна тихо:

— Не се отказвай! Видях, че ти се усмихна. Ще те запомни.

Ецио посъбра кураж и тръгна след нея — дискретно, да не го забележи. На няколко пъти му се наложи да притичва зад сергиите или — когато тя напусна площада — да се крие във входовете, ала успя да я последва чак до семейното й имение, където негов стар познайник й препречи пътя. Ецио отстъпи назад.