Оливър Боудън - Ренесанс

И двамата отпиха по глътка и усетиха как огнената течност ги стопля.

— Ама че нощ! — възкликна Федерико.

— Ще ми се всяка да е толкова забавна… — Ецио млъкна, забелязал, че брат му се усмихва широко. — О, почакай! — поправи се той през смях. — Спор няма! Винаги е весело!

— Смятам, че малко хапване и пийване ще ти се отрази добре, преди да се приберем у дома — констатира Федерико. — Късно е, знам, но наблизо има таверна, която работи до сутринта и…

— … със съдържателката сте близки приятели?

— Как позна?

След около час, похапнал обилно пържола и пресушил бутилка „Брунело“, Ецио забрави напълно раната. Беше млад и здрав и незабавно възстанови изгубената си енергия. Възбудата от победата над шайката на Паци също несъмнено спомогна за бързото му възстановяване.

— Време е да си вървим у дома, братле — каза Федерико. — Татко сигурно се чуди къде сме, пък и очаква да му помагаш за банката! За щастие аз нямам мозък за цифри. Затова, предполагам, се старае толкова да ми проправи път в политиката.

— В политиката или в цирка, съдейки по поведението ти.

— Има ли разлика?

Ецио знаеше, че на Федерико не му се зловиди, задето баща им възлага повече надежди за семейния бизнес на по-малкия брат. Федерико би умрял от скука, ако се наложи да стане банкер. Проблемът беше, че Ецио май споделяше чувствата му. Засега обаче моментът, в който щеше да облече черния кадифен костюм и да преметне златната верижка на флорентински банкер, изглеждаше достатъчно далеч и той бе решен да се наслаждава с пълни шепи на оставащите дни на свобода и безотговорност. Не знаеше колко мимолетни всъщност ще се окажат те.

— Да побързаме — настоя Федерико, — за да избегнем конското.

— Татко сигурно се притеснява.

— Не, той знае, че можем да се грижим за себе си. — Федерико изгледа замислено Ецио. — Но все пак да тръгваме!

Той млъкна. След малко продължи:

— Готов ли си да приемеш един облог? Малко надбягване?

— Докъде?

— Да речем… — Федерико впери поглед през осветения от луната град към една кула, недалеч от тях. — Покривът на „Санта Тринита“. Ако няма да ти дойде в повече. Близо е до вкъщи. И още нещо…

— Какво?

— Няма да тичаме по улиците, а по покривите.

Ецио пое дълбоко дъх.

— Добре. Приемам!

— Хубаво, малки tartaruga 1 1 Костенурка (ит.). — Б.ред. . Давай!

Без повече приказки Федерико се закатери като гущер по близката стена от грубо одялани камъни. Спря на ръба, престори се, че се олюлява върху окръглените червени керемиди, и се изгуби от поглед. Когато Ецио се изкатери върху покрива, брат му беше двайсет метра напред. Той се впусна подире му, забравил болката в пламтящата възбуда на надпреварата. Видя как Федерико прескача с лъвски скок черната бездна и се приземява леко върху равния покрив на сиво имение малко по-ниско от ръба, откъдето се беше отблъснал. Притича няколко метра и зачака. Искрици страх боднаха Ецио, когато осеметажната пропаст зейна под него. Знаеше обаче, че по-скоро би умрял, отколкото да покаже колебание пред брат си. Събра смелост и скочи с всички сили. Твърдите гранитни павета на огряната от луната улица се озъбиха под размаханите му нозе. За частица от секундата, когато неподатливата сива стена на имението сякаш се изпречи на пътя му, той се подвоуми дали е преценил правилно разстоянието, но после тя някак си потъна надолу и Ецио се озова на следващия покрив. Залитна леко и се задъха, вярно, ала запази равновесие и го заля вълна от въодушевление.

— Малкото ми братче още не се е шлифовало напълно — подразни го Федерико и хукна отново — устремена сянка между комините, възправени под рехавите облаци.

Ецио се втурна като обезумял след него. Още бездни зееха под него — някои бележеха тесни алеи, други — широки улици, Федерико не се виждаше никакъв. Внезапно кулата на „Санта Тринита“ се появи пред него, гордо извисена над леко наклонения църковен покрив. Щом приближи обаче, си припомни, че църквата се намира в средата на площада и че разстоянието между покрива й и околните сгради е много по-голямо от преодолените досега. Не посмя да се поколебае и да изгуби инерция — надяваше се само покривът на църквата да е по-нисък от онзи, от който щеше да отскочи. Оттласнеше ли се достатъчно силно във въздуха, гравитацията щеше да се погрижи за останалото. Няколко секунди щеше да лети като птица. Насили се да не мисли какво ще стане, ако падне.

Ръбът на покрива, по който тичаше, наближи бързо и после — нищо. Той полетя, усещайки как въздухът свисти в ушите му и просълзява очите му. Църковният покрив изглеждаше безкрайно далеч — нямаше да го стигне; никога вече нямаше да се смее, да се бие или да прегръща жена. Дъхът му спря. Затвори очи и…