Оливър Боудън - Ренесанс

— Е, както и да се е появило на бял свят, то е ненадминато оръжие и се надявам да ти служи добре.

— Мисля, че новата играчка се появява в най-подходящия момент — искрено констатира Ецио.

— Разбирам — отвърна Леонардо. — Е, колкото по-малко знам, толкова по-добре, но ще рискувам с предположението, че има връзка с новия дож. Не съм кой знае колко сведущ в политиката, но понякога дори и аз надушвам мошеничествата.

Ецио кимна многозначително.

— Е, тези теми най-добре ги обсъждай с Антонио. И използвай маската. Докато тече карнавалът, с нея ще си в безопасност по улиците. Ала помни — никакви оръжия на видно място. Само под ръкава!

— Сега отивам при Антонио — каза му Ецио. — Иска да ме запознае с някого. Някаква си монахиня на име Теодора. Живее в Дорсодуро.

— Аха! Сестра Теодора! — усмихна се Леонардо.

— Познаваш ли я?

— Приятелка ми е. Ще ти допадне.

— Коя е тя всъщност?

— Ще разбереш — ухили се Леонардо.

Ецио откри адреса, който му беше дал Антонио. Сградата определено не изглеждаше като манастир. Щом почука и го поканиха вътре, реши, че е сбъркал мястото, понеже обстановката напомняше досущ на салона на Паола във Флоренция. И елегантните жени вътре категорично не бяха монахини. Понечи да си сложи маската и да излезе, но чу гласа на Антонио. След секунда се появи и той, повел подръка изящна и ослепителна жена с пълни устни и пламенни очи, но облечена като монахиня.

— Ецио! Ето те и теб! — възкликна Антонио. Беше подпийнал. — Нека ти представя… сестра Теодора. Теодора — запознай се с… как да се изразя… най-талантливия мъж в цяла Венеция!

— Сестро… — поклони се Ецио. После се обърна към Антонио. — Пропускам ли нещо? Не те смятах за особено религиозен.

Антонио се засмя, но сестра Теодора заговори изненадващо сериозно:

— Зависи как дефинираш религията, Ецио. Не само душите на мъжете се нуждаят от утеха.

— Пийни си, Ецио! — предложи Антонио. — Трябва да обсъдим туй-онуй, но първо отдъхни. Тук си в безопасност. Запозна ли се вече с момичетата? Допадна ли ти някоя? Не бой се, няма да кажа на Роза. И ще…

Прекъсна го писък от една от стаите около салона. Вратата се отвори и разкри мъж с див поглед, размахал нож. Зад него едно момиче се гърчеше в агония върху окървавеното легло.

— Спрете го! — изпищя тя. — Рани ме и ми открадна парите!

С яростен рев лудият сграбчи друго момиче, преди да успее да побегне, притисна го към себе си и допря ножа до шията му.

— Пуснете ме или ще накълцам и тази! — изкрещя той, бодна я с върха на ножа и по кожата й се стече капка кръв.

Изтрезнял набързо, Антонио погледна първо към Теодора, после към Ецио. Теодора също бе впила очи в младия мъж.

— Е, Ецио — каза тя с изненадваща студенина. — Време е да ме впечатлиш.

Лудият се запъти към вратата, където се бяха скупчили няколко момичета.

— Отворете я! — изрева им той, щом приближи. — Те обаче стояха като заковани от страх. — Отворете проклетата врата или с нея е свършено!

Той заби ножа малко по-навътре в гърлото на девойката. Потече нова струйка кръв.

— Пусни я! — изкомандва Ецио.

Мъжът се извърна към него с разкривено лице.

— А кой си ти? Благодетел на курвите? Не ме принуждавай да я убия!

Ецио погледна към мъжа, после към вратата. Момичето в ръцете на лудия се бе отпуснало в безсъзнание. Ецио забеляза, че мъжът се поколеба. Налагаше се да пусне жертвата си. Ецио се напрегна. Нямаше да е лесно, другите момичета бяха близо; трябваше да уцели точния момент и да действа светкавично, а нямаше опит с новото оръжие.

— Отворете вратата! — твърдо нареди той на една от ужасените девойки.

Тя го послуша и лудият пусна окървавената си заложничка на пода. Понечи да се втурне на улицата и за миг отклони поглед от Ецио, който тутакси извади пистолета и стреля.

Проехтя остър гърмеж. Измежду пръстите на дясната ръка на Ецио припламнаха искри и се разнесе пушек. С изненадано изражение лудият се свлече на колене. В средата на челото му личеше малка дупка, а по дървения праг на вратата зад него се разплиска мозък. Той падна ничком, а момичетата се разбягаха с писъци встрани. Теодора незабавно нареди на прислугата да се погрижи за ранените девойки. Момичето в спалнята обаче беше изгубило твърде много кръв и беше умряло.

— Признателни сме ти, Ецио — рече му Теодора, щом въдвори ред.

— Не успях да я спася.

— Спаси останалите. И други щяха да пострадат, ако не беше го спрял.

— С каква магия го повали? — попита удивено Антонио.