Оливър Боудън - Ренесанс

Ецио продължаваше да гледа как от пълното унищожение, сякаш причинено на Земята от Слънцето, се протегна една-единствена ръка, покрита с пепел, и през отломките се насочи към небето. Смайващи картини от ветровита равнина преминаха през небето, в което се беше превърнал таванът на Гробницата. През нея крачеха хора — сломени, нереални, но смели.

— И започнахме отначало — продължи Минерва. — Изискваше се сила, жертва и състрадание, но построихме всичко отначало! Когато Земята постепенно се излекува, когато зелените стръкчета отново пробиха изпод щедрата земя… ние си поставихме за цел да не допускаме тази трагедия да се повтори.

Ецио погледна отново към небето. Хоризонт. На него имаше храмове и фигури, каменни надписи, пълни със свитъци библиотеки, кораби, градове, музика и танци — всевъзможни образи от древни времена и древни цивилизации, които не познаваше, но възприемаше като дело на свои сродни същества…

— Но сега ние умираме — говореше Минерва — и времето ще работи срещу нас… Истината ще се превърне в мит и легенда. Изграденото от нас ще бъде разбрано погрешно. Но Ецио, позволи думите ми да съхранят това послание и да запечатат загубата ни.

Появи се изображение на сградата на Гробницата и други като нея.

Ецио гледаше като насън.

— Нека думите ми донесат и надежда. Трябва да намериш останалите храмове. Храмовете като този. Построени от онези, които знаят как да обърнат гръб на войната. Те се постараха да ни предпазят, да ни защитят от огъня. Ако успееш да ги откриеш, ако делото им бъде запазено, тогава навярно светът също ще оцелее.

Ецио отново видя Земята. По свода на Гробницата се очерта град, който изглеждаше като гигантски Сан Джиминяно, град на бъдещето, град с пречупени кули, които покриваха улиците долу със здрач, град на далечен, далечен остров. После всички картини се сляха още веднъж в образа на Слънцето.

— Но трябва да побързаш — каза Минерва. — Защото времето изтича. Пази се от кръста на тамплиерите — защото има мнозина, които ще застанат на пътя ти.

Ецио погледна нагоре. Виждаше как Слънцето пламти разярено, сякаш очаквателно. После избухна, макар той да успя да различи в него тамплиерския кръст.

Видението започна да избледнява. Минерва и Ецио останаха сами и гласът на богинята сякаш потъна в безкрайно дълъг тунел.

— Това е… сега хората ми трябва да напуснат този свят… до един… Но посланието е изпратено… Вече всичко зависи от теб. Повече не можем да направим.

Последва мрак и тишина, а Гробницата отново се превърна в тъмна, пуста подземна стая.

Ецио се обърна. Влезе отново в преддверието и видя Родриго да лежи на една пейка. От устата му се стичаше зелена струйка.

— Умирам — промълви той. — Изпих отровата, която носех, в случай че се проваля, защото за мен вече няма място на тази земя. Но кажи ми… кажи ми, преди напусна завинаги света на омраза и сълзи — кажи какво видя в Гробницата? С кого се срещна?

Ецио го погледна.

— С нищо. С никого — отвърна той.

Той се върна по обратния път през Сикстинската капела и излезе навън в слънчевия ден, където го очакваха неговите приятели.

Предстоеше им да изградят един нов свят.

Костенурка (ит.). — Б.ред.

Гълъбице моя (итал.). — Б.ред.

Дървеница (итал.). — Б.ред.

Сестричка (итал.). — Б.ред.

Калпазанин (итал.). — Б.ред.

Мръсна свиня (итал.). — Б.ред.

За мен е чест, господине (итал.). — Б.ред.

Разходка (итал.). — Б.ред.

Пристройка на църква или отделна постройка за извършване на кръщение. — Б.пр.

Копелета (итал.). — Б.ред.

Исторически: исмаелитска секта от XI, прославена с жестоките си убийци, известна в Европа като Ордена на асасините (от „хашишиш“ — човек, който пуши хашиш, преиначено от кръстоносците на асасин, което днес на италиански означава „убиец“). — Б.ред.

Разбира се (итал.). — Б.ред.

Слава богу (ит.). — Б.ред.

Дом, скъп дом (итал.). — Б.ред.

Командири (итал.). — Б.ред.

Пияница (итал.). — Б.ред.

Почивай в мир (итал.). — Б.ред.

Годеник (итал.). — Б.ред.

Извинете, господине (итал.). — Б.ред.

Главорез (итал.). — Б.ред.